Семейният обяд, който промени всичко: Когато дрехите станаха оръжие

– Как не те е срам, Мария! – гласът на сестра ми Елена проряза въздуха като нож, докато всички седяхме около масата в двора. Беше неделя, слънцето печеше, а баща ми тъкмо беше извадил първите кюфтета от скарата. Всички се смееха, говореха си за глупости, когато изведнъж вниманието се насочи към мен.

Погледнах надолу към роклята си – лятна, цветна, с тънки презрамки. Не беше нищо особено, поне според мен. Но явно според майка ми и Елена беше скандална. Майка ми се намръщи и прошепна през зъби:

– Не можеше ли да си облечеш нещо по-прилично? Тук е и съпругът на сестра ти, не е редно така да се показваш.

Почувствах как бузите ми пламват. Всички млъкнаха. Дори малкият ми племенник спря да рови в салатата. Погледнах към сестра ми – тя ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като малка и глупава.

– Елена, това е просто рокля – опитах се да кажа спокойно, но гласът ми трепереше.

– Просто рокля? – изсмя се тя. – Ти нарочно го правиш! Все едно не знаеш какво впечатление оставяш. Мислиш ли изобщо за нас?

Майка ми кимна одобрително и добави:

– Винаги си била различна, Мария. Но това вече е прекалено. Хората ще говорят.

Погледнах към баща ми за подкрепа, но той само въздъхна и се направи, че обръща кюфтетата. Сякаш бях невидима.

Сълзите напираха в очите ми, но отказах да им дам това удоволствие. Станах рязко от масата и тръгнах към къщата. Чух как майка ми прошепва на Елена:

– Винаги трябва да прави сцени…

Влязох в стаята си и затворих вратата с трясък. Седнах на леглото и зарових лице в ръцете си. В главата ми кънтяха думите им: „неприлично“, „нарочно“, „хората ще говорят“. Защо винаги трябваше да се съобразявам с чуждите очи? Защо моето тяло беше проблем за тях?

Върнах се мислено назад – още от малка бях „различната“. Докато Елена беше отличничката, която слушаше всичко, което й казваха, аз винаги задавах въпроси, спорех, обличах се както ми харесваше. Майка ми често казваше: „Не си като другите момичета.“ Понякога го казваше с гордост, но по-често – с упрек.

Телефонът ми избръмча – съобщение от най-добрата ми приятелка Деси:

„Как минава семейният обяд? :)“

Погледнах през прозореца – чувах смеха на останалите отвън. Без мен сякаш всичко беше наред. Отговорих кратко:

„Кошмар. Ще ти разкажа после.“

След няколко минути някой почука на вратата. Беше Елена.

– Може ли?

Не й отговорих, но тя влезе така или иначе.

– Мария, не исках да те обидя… Просто… Не разбираш ли колко е неудобно? Мъжът ми гледа, майка се притеснява…

– А ти не разбираш ли колко е унизително да ме нападате пред всички? – отвърнах тихо.

Тя въздъхна и седна до мен.

– Знам, че ти е трудно да го приемеш… Но ние сме семейство. Трябва да мислим един за друг.

– А кой мисли за мен? – попитах я през сълзи.

Тя замълча. За първи път видях несигурност в очите й.

– Може би… може би трябваше да говоря с теб насаме – прошепна тя.

– Може би трябваше просто да ме приемете такава, каквато съм – казах аз и станах.

Излязох навън с високо вдигната глава. Всички ме гледаха. Майка ми се приближи:

– Мария…

– Не съм направила нищо лошо – прекъснах я аз. – Ако ви е срам от мен, кажете го направо.

Тя замълча. Баща ми най-накрая проговори:

– Хайде да седнем всички и да поговорим като хората.

Седнахме отново на масата. Този път никой не говореше за дрехи. Но във въздуха висеше напрежение.

След обяда майка ми дойде при мен в кухнята.

– Знаеш ли… Понякога ни е страх за теб – каза тихо тя. – Светът не е лесен за момичета като теб.

Погледнах я право в очите:

– А няма ли да е по-лесен, ако семейството ми ме подкрепя?

Тя не отговори.

Сега, докато пиша това, още усещам болката от онзи ден. Но знам едно – няма да позволя на никого да ме кара да се срамувам от себе си. Дори това да значи да остана сама срещу всички.

Кажете ми честно – защо в България все още е толкова трудно една жена да бъде просто себе си? Колко още трябва да търпим чуждия срам вместо своята свобода?