Мъжът, който сменяше чорапите си пет пъти на ден

– Пак ли? – изтървах чашата с кафе, когато видях Димитър да излиза от банята с поредния чифт чорапи в ръка. – Това е четвъртият път днес, Мите! Какво става с теб?

Той не ми отговори веднага. Само ме погледна с онзи празен, уморен поглед, който напоследък виждах все по-често. Седна на ръба на леглото и започна да навлича новите чорапи, сякаш това беше най-важното нещо на света.

– Не мога… – прошепна той. – Не мога да ги търпя. Усещам ги мръсни.

Стиснах зъби. Вече не знаех какво да кажа. Преди две години, когато се оженихме, Димитър беше най-обикновен човек – работеше като счетоводител в малка фирма в Пловдив, обичаше да ходим заедно на кино и да се разхождаме по Марица. Но след като го съкратиха и започна да работи от вкъщи, нещо в него се пречупи. Първо започна да подрежда всичко по цвят и големина. После дойде ред на чорапите – първо ги сменяше два пъти на ден, после три, а сега вече пет.

– Мите, не мислиш ли, че това е прекалено? – опитах се да звуча спокойно, макар че вътре в мен всичко кипеше.

– Не разбираш – отвърна той. – Ако не ги сменя, усещам как всичко около мен става мръсно. Не мога да дишам.

Понякога си мислех, че ако просто го прегърна, всичко ще се оправи. Но когато се опитвах да го докосна, той се дръпваше. Казваше, че трябва първо да си измие ръцете. Или че трябва да провери дали не е стъпил някъде, където има прах.

Майка ми ми повтаряше: „Търпи, Николче! Всички мъже имат странности.“ Но това не беше просто странност. Това беше като невидима стена между нас. Вечерите ни минаваха в мълчание – аз гледах телевизия сама, а той подреждаше чорапите си по цветове или търсеше нови в интернет.

Една вечер не издържах.

– Димитре, така не може повече! – извиках през сълзи. – Не сме семейство! Ти живееш в някакъв свой свят!

Той ме погледна така, сякаш съм го ударила.

– Мислиш ли, че ми е лесно? – гласът му трепереше. – Мислиш ли, че искам да съм такъв?

– Тогава потърси помощ! Отиди на лекар! Говори с някого!

– В България всички ще ме помислят за луд – прошепна той и се сви още повече.

Тогава разбрах колко самотен е всъщност. Колко много го е страх от това, което става с него. Но и аз бях самотна. Всяка сутрин ставах първа, приготвях закуска и чаках да слезе от банята. Понякога закъснявах за работа, защото той не можеше да излезе от вкъщи без да смени чорапите си поне два пъти.

Колегите ми започнаха да шушукат зад гърба ми. „Никол пак е умислена…“, „Сигурно имат проблеми у тях…“ А аз не можех да им кажа истината. Как да обясня на някого, че мъжът ми сменя чорапите си пет пъти на ден и това разрушава брака ни?

Една събота майка ми дойде на гости.

– Николче, какво става? Защо си толкова бледа?

– Нищо, мамо… Просто съм уморена.

Тя не ми повярва. Влезе в спалнята и видя Димитър да подрежда чекмеджето с чорапи.

– Мите, какво правиш бе, момче?

Той само сви рамене и продължи да реди.

След като майка ми си тръгна, седнах до него на леглото.

– Обичам те – казах тихо. – Но не мога повече така. Или ще потърсим помощ заедно, или…

Не довърших изречението. Той ме погледна със сълзи в очите.

– Ще опитам – прошепна.

Започнахме да ходим при психолог. Първите няколко пъти беше ужасно – Димитър почти не говореше, само стискаше ръцете си и гледаше в пода. Но постепенно започна да разказва за страховете си – как се чувства мръсен, как се страхува да не ни навреди с „мръсотията“ си.

Психоложката ни обясни, че това е обсесивно-компулсивно разстройство и че има начини да се справим. Не беше лесно – имаше дни, в които Димитър отново сменяше чорапите си по пет пъти. Имаше нощи, в които плачех сама в кухнята и се чудех дали някога ще бъдем нормално семейство.

Но имаше и малки победи – денят, в който излезе навън с един чифт чорапи цял следобед; вечерта, когато ме прегърна без да бърза към банята след това.

Сега седя на същата тази кухненска маса и гледам как Димитър чете книга до прозореца. Чорапите му са все още важни за него, но вече не управляват живота ни.

Понякога се питам: колко от нас живеят с невидими страхове и странности? Колко семейства се разпадат заради неща, които никой не смее да изрече на глас? Може ли любовта наистина да победи всичко?