На площад „Славейков“: Урок по достойнство сред тълпата

— Не мога да повярвам, че пак го правиш! — изкрещях, докато се опитвах да балансирам три торби с покупки, детската раница и чадъра, който се беше закачил за лакътя ми. Беше събота следобед, площад „Славейков“ гъмжеше от хора, а аз се чувствах като мравка, затисната от планина.

Съпругът ми, Димитър, вървеше до мен с ръце в джобовете, сякаш нищо не се случва. Синът ни, Петър, подскачаше около нас, безгрижно ближейки сладолед. В този момент усетих как гневът ми кипи — не само заради тежестта на торбите, а заради всички онези малки моменти, в които бях оставяна сама да се справям.

— Мите, поне чадъра вземи! — изсъсках през зъби.

Той се усмихна неловко и се огледа, сякаш търси изход от ситуацията. — Айде, бе, Мария, ти си по-силна от мен — пошегува се той и се засмя, но смехът му прозвуча кухо.

В този миг до нас се приближи уличен музикант — мъж на около четиридесет, с китара и шапка, пълна с монети. Беше облечен в избелели дънки и тениска с надпис „Свобода или смърт“. Погледна ме право в очите и после премести поглед към Димитър.

— Извинявайте, господине — каза той високо, така че всички наоколо да чуят. — Виждам, че жената ви носи целия свят на раменете си. Не ви ли тежи съвестта?

Тълпата замълча. Усетих как бузите ми пламват от срам и гняв едновременно. Димитър пребледня.

— Ама… — започна той, но музикантът вече беше грабнал две от торбите от ръцете ми и ги подаде на съпруга ми.

— Ето, господине. Покажете на детето си какво значи да си мъж — каза той твърдо.

Петър спря да ближе сладоледа и ме погледна с широко отворени очи. За миг всички на площада ни гледаха — някои с усмивки, други с неодобрение.

Димитър взе торбите мълчаливо. За първи път от години го видях засрамен. Музикантът кимна към мен и продължи да свири „Облаче ле бяло“.

Вървяхме в мълчание няколко минути. Чувах само стъпките ни по паветата и далечния звук на китарата. В главата ми кънтяха думите на музиканта: „Покажете на детето си какво значи да си мъж.“

— Мамо, защо чичкото каза така? — попита Петър тихо.

Погледнах го и усетих как сълзите напират в очите ми. — Защото понякога хората забравят какво е важно, миличък. Но винаги можем да се научим наново.

Димитър не каза нищо. Виждах как стиска дръжките на торбите до побеляване на кокалчетата. Когато стигнахме до колата, той ги остави внимателно в багажника и затвори вратата с трепереща ръка.

— Мария… — започна той тихо. — Извинявай. Не осъзнавах колко си уморена. Свикнал съм ти да поемаш всичко…

Погледнах го дълго. В този момент не знаех дали да се разплача или да избухна отново.

— Не е само за торбите, Мите. Вече не мога да нося всичко сама — прошепнах.

Той кимна и за първи път видях истинско разкаяние в очите му.

Вечерта беше тиха. Петър заспа рано, а аз седнах на балкона с чаша чай. Димитър дойде при мен и седна до мен безмълвно.

— Знаеш ли — каза след дълга пауза — мислех си за онзи човек на площада. Може би трябваше да ми го каже някой непознат, за да разбера колко съм бил сляп.

Погледнах го и усетих как тежестта в гърдите ми леко се разсейва.

— Всички имаме нужда някой да ни отвори очите понякога — отвърнах тихо.

На следващия ден Димитър сам предложи да изведе Петър в парка и да напазарува за вечеря. За първи път от години почувствах, че не съм сама в битката със света.

Сега често се връщам мислено към онзи следобед на „Славейков“. Питам се: Защо трябваше непознат да ни напомни какво значи уважение? Колко още семейства живеят така – в мълчаливо неразбиране? Какво мислите вие – кой носи тежестта във вашия дом?