Когато равноправието влезе в кухнята: Историята на едно българско семейство
– Не мога да повярвам, че Калоян мие чиниите! – изтървах чашата си върху масата, докато гледах през прозореца към двора, където синът ми и снаха ми се смееха, пръскайки се с вода от маркуча. Беше неделя следобед, а аз се опитвах да подредя мислите си, докато съседката ми Мария отпиваше кафе срещу мен.
– Ами, време е, Яна – усмихна се тя. – Младите вече не са като нас. Виж ги само – щастливи са.
Щастливи? Може би. Но аз помня как беше у нас – баща ми никога не беше стъпвал в кухнята, а майка ми цял живот се въртеше около печката. И аз така живях с мъжа си Петър – той на дивана с вестника, аз с престилката. Не се оплаквах, така беше редно. Или поне така вярвах.
Когато Калоян доведе Калина вкъщи за първи път, още от вратата разбрах, че това момиче не е като другите. Говореше уверено, гледаше ме право в очите и не се смущаваше да каже мнението си. Още на третата среща ми заяви:
– Госпожо Яна, за мен е важно в едно семейство всичко да се споделя – и радостите, и задълженията.
Петър се изсмя:
– Е, момиче, ще видим колко ще издържиш така!
Но тя издържа. И не само това – промени Калоян. Виждах го как готви, как пере, как чисти. Понякога дори по-добре от нея! Първо ми беше странно, после започнах да се ядосвам. Какво ще кажат хората? Какво ще кажат съседките? Ами ако някой го види да простира прането?
Една вечер, докато седяхме на масата, не издържах:
– Калояне, не ти ли е неудобно? Мъжете не правят такива неща!
Той ме погледна спокойно:
– Мамо, защо? Защото така е било винаги? А ти щастлива ли беше така?
Замълчах. Никога не бях мислила дали съм щастлива. Просто правех каквото трябва.
Калина сложи ръка върху неговата:
– Яна, аз обичам Калоян такъв, какъвто е. Искам да сме екип. Не искам да се чувствам като слугиня в собствения си дом.
Тогава Петър избухна:
– Едно време жените знаеха мястото си! Сега всичко се обърка!
Калина не се уплаши:
– Времето се променя, дядо Петре. Ако искаме децата ни да са щастливи, трябва да ги оставим да живеят по свой начин.
Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и си мислех за майка ми – колко уморена беше винаги, а никога не се оплакваше. Дали и тя е мечтала някой да й помогне? Дали е искала повече време за себе си?
На следващия ден отидох при Калина в кухнята. Тя белеше картофи и си тананикаше някаква песен.
– Мога ли да помогна? – попитах тихо.
Тя ме погледна изненадано:
– Разбира се! Ще направим мусака заедно.
Докато рязахме зеленчуците, тя ми разказваше за родителите си – как майка й настоявала баща й да участва във всичко у дома. Как като дете й било странно да вижда татко си да глади ризи или да меси козунак за Великден.
– Но сега разбирам колко е хубаво – каза тя. – Чувстваш се ценена и обичана.
Замислих се над думите й. Колко пъти съм се чувствала невидима? Колко пъти съм искала просто някой да каже „Благодаря“?
С времето започнах да гледам на тяхното семейство с други очи. Калоян и Калина бяха истински партньори – караха се понякога, спореха кой ще измие чиниите или кой ще изведе кучето, но винаги намираха начин да се разберат. Не беше лесно – особено когато родиха малкия Борис и всичко стана още по-сложно.
Една вечер ги чух как спорят:
– Калина, днес съм много уморен от работа… Може ли ти да изкъпеш Борис?
– Добре, но утре ти ще го сложиш да спи!
– Обещавам!
И наистина – на следващия ден Калоян го приспиваше с приказки за луната и звездите.
Постепенно Петър също започна да помага повече вкъщи. Първо мрънкаше, после свикна. Дори веднъж го хванах да бърше прах в хола.
– Не казвай на никого! – прошепна ми заговорнически.
Сега вече не ме е срам от това как живеят децата ми. Напротив – гордея се с тях. Виждам колко са щастливи и спокойни. Виждам как малкият Борис расте в дом, където няма „мъжки“ и „женски“ задължения – има само любов и уважение.
Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, дали щях да поискам повече помощ? Дали щях да бъда по-щастлива?
А вие как мислите? Трябва ли да пазим старите традиции на всяка цена или е време да дадем шанс на новото?