Майка ми отказва да гледа децата, а аз трябва да издържам семейството си

– Не мога повече, мамо! – извиках през сълзи, докато държах най-малкия в ръце, а другите две деца се караха за последната филия хляб. Беше късен следобед, а аз още не бях сготвила. Телефонът ми вибрираше – шефката ми пишеше, че трябва да остана още час на работа утре. В този момент майка ми стоеше на прага, с ръце скръстени на гърдите, лицето ѝ сурово като зимен вятър.

– Не съм длъжна да гледам твоите деца, Мария! – каза тя твърдо. – Аз си отгледах моите. Ти си майка, твоя е отговорността.

Сърцето ми се сви. Бях останала вдовица преди година – мъжът ми, Петър, загина в катастрофа, когато най-малкият ни беше само на шест месеца. Оттогава всичко се срина. Първите шест месеца брат ми Стефан ни помагаше – носеше храна, плащаше сметките, но после и той се отдръпна. „Имам си семейство, Мария, не мога вечно да ви издържам“, каза ми една вечер по телефона.

Живеем в двустаен апартамент в Люлин – не е много, но е наш. Държавната помощ стига само за сметките и малко храна. Наех се като касиерка в кварталния супермаркет – заплатата е малка, но поне е нещо. Работя на смени, често до късно вечер. Децата са още малки – най-голямата, Ива, е на осем; средният, Борко, е на пет; а бебето – Дани – още не ходи на ясла.

– Мамо, гладен съм! – Борко ме дръпна за ръката.

– След малко ще има супа, миличък – казах и се опитах да се усмихна.

Майка ми стоеше и ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна. Като дете често ме наказваше за щяло и нещяло. Баща ми почина рано, тя сама ни отгледа с брат ми. Може би затова беше толкова строга.

– Ако не можеш да се справиш, да беше мислила преди да раждаш трето дете – изсъска тя и тръгна към вратата.

– Мамо! – извиках след нея. – Моля те… поне за малко ги погледай утре! Имам нужда от тази работа!

Тя спря за миг, обърна се и ме погледна студено:

– Не мога. Имам си живот. Не съм бавачка.

Вратата се затвори с трясък. Седнах на пода и заплаках беззвучно. Децата ме гледаха уплашено. Ива дойде при мен и ме прегърна:

– Не плачи, мамо… Аз ще ти помогна.

Тези думи ме разкъсаха отвътре. Детето ми трябваше да бъде дете, а не да поема отговорности, които не са нейни.

На следващия ден оставих Ива да гледа братята си за два часа, докато бях на работа. Сърцето ми се късаше от вина и страх – какво ако нещо стане? Но нямах избор. Когато се прибрах, Ива беше приспала бебето и беше стоплила супата за Борко. Погалих я по косата и ѝ благодарих през сълзи.

Вечерта пак звъннах на майка ми. Този път говорих тихо:

– Мамо… моля те… поне веднъж седмично…

– Не! – прекъсна ме тя. – Не искам повече да говорим за това.

Седмици минаха така – работа, грижи за децата, безсънни нощи. Понякога Ива боледуваше и трябваше да взимам болничен – тогава шефката ми се караше: „Мария, ако пак отсъстваш, ще търся друга!“ Веднъж Борко падна и си удари главата – цяла нощ не спах от страх да не му стане нещо.

Съседката леля Гинка понякога помагаше – взимаше Ива при себе си или носеше супа. Но тя е възрастна жена и не мога да разчитам постоянно на нея.

Една вечер седнах с Ива на леглото:

– Мамо, защо баба не ни обича? – попита тя тихо.

– Обича ни… просто… понякога хората не знаят как да го покажат – отвърнах с пресипнал глас.

Истината е, че се чувствах изоставена от всички. Майка ми беше единствената ми опора като дете, а сега беше стена между мен и оцеляването ни. Чудех се дали аз бих постъпила така с моите деца един ден.

Една неделя реших да отида при майка ми лично. Оставих децата при леля Гинка за час и тръгнах пеша до нейния блок в Надежда. Качих се по стълбите с треперещи крака.

– Какво правиш тук? – попита тя изненадано.

– Мамо… моля те… не мога повече сама…

Тя въздъхна тежко:

– Мария… аз съм уморена жена. Цял живот съм работила и съм гледала вас двамата сама. Сега искам малко спокойствие.

– А аз кога ще имам спокойствие? Кога ще мога да бъда просто майка, а не войник? – прошепнах.

Тя замълча дълго. После каза:

– Ще помисля.

Върнах се у дома със свито сърце. Не знаех дали ще получа помощта ѝ някога. Но знаех едно – няма да изоставя децата си никога.

Понякога нощем лежа будна и се питам: Къде свършва дългът на родителя? Длъжна ли е майка ми да ми помага? Или аз трябва сама да понеса всичко? Кажете ми вие – как бихте постъпили на мое място?