Между две майки и един дом: Историята на Мария

— Мария, трябва да поговорим сериозно — гласът на свекърва ми, Елена, прозвуча по телефона така, сякаш вече беше взела решение вместо нас. Беше неделя сутрин, а аз още не бях изпила кафето си. Съпругът ми, Димитър, стоеше до мен и ме гледаше с онзи поглед, който означаваше „пак ли нещо?“.

— Какво има, мамо? — попита той, докато аз се опитвах да си поема дъх.

— Искам да дойдете двамата. Имам предложение за вас. За апартамента.

Тези думи ме пронизаха като игла. Знаех, че апартаментът на Елена е всичко, което ѝ е останало след смъртта на свекъра ми. Но също така знаех, че тя често използваше имота като разменна монета в семейните ни отношения.

След час вече седяхме в малката ѝ кухня в Люлин. Миришеше на кафе и на нещо неизказано.

— Вижте какво — започна тя, — аз не съм вечна. Реших да прехвърля апартамента на Димитър. Но има едно условие: искам да остана тук до края на живота си. И ако някой ден решите да го продавате или делите, искам да имам последната дума.

Погледнах Димитър. Той мълчеше. Аз усетих как гневът ми се надига — не заради апартамента, а заради това, че отново някой друг определяше нашето бъдеще.

— Мамо, това е голяма стъпка — каза Димитър внимателно. — Трябва да помислим.

— Какво има да мислите? Това е за ваше добро! — настоя тя.

Вкъщи спорът избухна с пълна сила.

— Не разбирам защо винаги трябва да се съобразяваме с нея! — извиках аз. — Това е нашият живот!

— Тя е майка ми, Мария! Не мога просто да ѝ кажа „не“!

— А аз? Аз къде съм в цялата тази схема?

Димитър замълча. Знаех, че го боли. Но и мен ме болеше.

Дните минаваха в напрежение. Елена звънеше всеки ден: „Решихте ли?“, „Няма време!“, „Съседите вече прехвърлиха апартамента на децата си!“. Чувствах се като в капан. Майка ми също започна да се меси:

— Мария, внимавай! Такива сделки винаги носят проблеми. После ще се карате за имоти!

— Мамо, не е толкова просто…

— Не е просто, защото не слушаш!

В един момент започнах да се съмнявам във всичко — в Димитър, в себе си, в бъдещето ни. Започнах да си представям как след години ще се караме за този апартамент, как ще се разделим заради едно парче бетон.

Една вечер седнахме с Димитър на балкона. Беше тихо. Само светлините на София проблясваха в далечината.

— Мислиш ли, че ще ни раздели този апартамент? — попитах го тихо.

— Не знам — призна той. — Но знам, че ако не решим заедно, вече сме разделени.

Тогава разбрах: истинският проблем не беше апартаментът. Беше доверието между нас. Беше страхът ми, че някой друг ще определя живота ни.

На следващия ден отидохме при нотариус. Обяснихме ситуацията. Той ни каза:

— Много семейства идват при мен с такива казуси. Най-важното е всичко да е ясно написано и всички страни да са съгласни.

Върнахме се при Елена с предложение: ще подпишем договор за издръжка и гледане, но ще запишем всички условия черно на бяло. Тя се разсърди:

— Не вярвате ли на собствената си майка?

— Вярваме ти — казах аз тихо. — Но искаме всички да сме спокойни.

След много сълзи и обиди тя прие. Подписахме договора. Апартаментът вече беше на името на Димитър, но с уговорката, че Елена има право да живее там до края на живота си и всяка промяна става само с нейното съгласие.

Минаха месеци. Напрежението спадна, но белезите останаха. Понякога се чудя дали постъпих правилно. Дали трябваше да настоявам повече? Или по-малко?

Сега ви питам: Когато става дума за семейство и пари — кое е по-важно: доверието или договорът? Може ли едното без другото?