Новото начало: Как намерихме хармония след като напуснахме дома на свекърва ми

— Не мога повече, Дими! — гласът ми трепереше, докато държах чаша чай в ръцете си и гледах през прозореца на малката кухня. Навън валеше ситен дъжд, а вътре въздухът беше натежал от неизказани думи. Свекърва ми, леля Мария, отново беше намерила повод да ме уязви. Този път заради начина, по който съм сготвила мусаката. — Моята мусака никога не е била толкова водниста — беше казала тя с онзи познат тон, който ме караше да се чувствам като натрапница в собствения си дом.

Димитър въздъхна тежко и седна до мен. — Знам, че ти е трудно, Ива. Но тя е майка ми… Не мога просто да я оставя сама.

— А аз? — прошепнах едва чуто. — Аз къде съм в цялата тази картина? Всеки ден се боря да се чувствам част от това семейство, а тя ме гледа като чужда.

Това беше нашето ежедневие вече три години. След сватбата се нанесохме при Мария, защото заплатите ни не стигаха за наем в София. Първите месеци бяха изпълнени с надежда — вярвах, че ще се разбираме, че ще бъдем едно голямо семейство. Но скоро малките забележки се превърнаха в постоянни критики. „Така ли те е учила майка ти да чистиш?“, „Защо не си облечеш нещо по-прилично?“, „Димитре, пак ли ще ядеш това?“

Понякога се улавях, че броя минутите до момента, в който Мария ще излезе на разходка или ще отиде до магазина, за да мога да си поема въздух. Вечерите бяха най-тежки — когато тримата седяхме на масата, а между нас висеше мълчание, натежало от неизказани обвинения.

Една вечер, след поредния скандал заради това, че съм забравила да купя кисело мляко, се затворих в банята и заплаках безутешно. Чух как Димитър почуква тихо на вратата:

— Иве… Моля те, излез. Не искам да те виждам така.

— Не мога повече! — извиках през сълзи. — Или аз си тръгвам, или трябва да намерим начин да живеем отделно!

Това беше повратният момент. На следващия ден Димитър дойде при мен с решителен поглед:

— Намерих една гарсониера в Люлин. Не е много голяма, но е наша. Ще се справим.

Сърцето ми подскочи от страх и надежда едновременно. Как ще се оправим с парите? Как ще каже на майка си? Но знаех, че ако останем тук още малко, ще изгубим себе си.

Когато казахме на Мария, тя избухна:

— Значи така! Отиваш при нея и ме оставяш сама! След всичко, което съм направила за теб!

Димитър стоеше мълчаливо, а аз едва удържах сълзите си. — Не ви напускаме — казах тихо. — Просто имаме нужда от свое място.

Последните дни преди преместването бяха като ходене по въже. Мария не ми говореше, а когато го правеше, беше само за да подчертае колко неблагодарна съм. Помогна ни само баща му — чичо Стефан — който дойде с микробус и ни помогна да пренесем малкото ни вещи.

Първата нощ в новия апартамент беше странна. Седяхме на пода с пластмасови чаши и ядохме пица от кутия. Беше студено и празно, но за първи път от години усещах свобода. Прегърнах Димитър и заплаках — този път от облекчение.

Постепенно започнахме да градим свой свят. Сутрините ни вече не започваха с критики, а с усмивки и кафе на балкона. Вечерите прекарвахме заедно — понякога просто мълчахме и гледахме телевизия, друг път спорехме за глупости, но вече бяхме само двамата.

Мария не ни потърси първите две седмици. После започна да звъни на Димитър всеки ден. Понякога го чувах как ѝ обяснява търпеливо защо не може да дойде веднага или защо не сме я поканили още на гости. Виждах болката в очите му — разкъсван между любовта към майка си и желанието да защити нашето семейство.

Един ден тя дойде неочаквано пред вратата ни. Стоеше с торба домашни курабийки и поглед изпълнен с укор и тъга.

— Може ли да вляза? — попита тихо.

Поканих я вътре. Седнахме тримата на масата — този път без обвинения, без крясъци. Тя остави курабийките и каза:

— Знам, че ви беше трудно при мен… Може би прекалих… Просто… след като баща му почина, останах сама и…

Гласът ѝ се прекърши. За първи път я видях уязвима.

— Искам само да сте щастливи — прошепна тя.

Прегърнах я несигурно. Не знаех дали ще успеем напълно да простим миналото, но знаех едно — направихме правилния избор.

Сега живеем спокойно. Имаме своите трудности — сметки, ремонти, понякога спорове за глупости. Но вече сме екип. Мария идва понякога на гости — носи курабийки и разказва истории от младостта си. Понякога спорим пак за мусаката, но вече се смеем заедно.

Питам се понякога: Колко семейства остават нещастни само защото ги е страх да направят първата крачка към промяната? А вие бихте ли имали смелостта да изберете себе си?