Силата на вярата: Как спасих майка си от старчески дом

– Не мога повече, Мария! Не мога! – гласът на сестра ми Елена трепереше по телефона, а аз стисках слушалката така, сякаш можех да я прегърна през жиците. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът удряше прозорците на панелката ни в Люлин така, сякаш искаше да влезе вътре и да се скрие от студа. Майка ни, баба Стефка, беше болна от години – деменцията ѝ се влошаваше, а ние двете се редувахме да се грижим за нея. Но сега Елена беше на ръба.

– Не мога да спя, не мога да работя… Тя пак излезе посред нощ и я намерихме едва сутринта на спирката. Ако нещо ѝ се случи? Ако нещо стане с мен? – думите ѝ се забиваха като игли в сърцето ми.

– Ще измислим нещо, Ели. Не можем просто да я оставим… – опитах се да звуча уверено, но вътре в мен бушуваше буря. Знаех какво намекваше тя. Старчески дом. Думите тежаха като камък на гърдите ми.

Седнах до майка, която тихо гледаше през прозореца. Очите ѝ бяха празни, но понякога проблясваха с онази топлина от детството ми, когато ме прегръщаше след лош сън. Сега аз бях тази, която трябваше да я пази.

– Мамо, помниш ли как пеехме „Облаче ле бяло“? – попитах я тихо.

Тя се усмихна леко, после пак потъна в мълчание. Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не можех да си позволя да се разпадна.

Вечерта седнах пред иконата на Света Богородица в хола. Запалих свещичка и започнах да се моля. Не бях особено религиозна преди това, но сега нямах друг избор. „Господи, дай ми сили. Покажи ми пътя. Не искам да я изпратя там…“

Дните минаваха в безкрайни грижи: лекарства, памперси, хранене с лъжица, безсънни нощи. Елена настояваше все по-настойчиво:

– Мария, не сме лоши дъщери! Просто не можем повече! Трябва да мислим и за себе си! – спорехме до късно вечерта по телефона.

Веднъж дори баща ни се намеси от Пловдив:

– Момичета, не се карайте! Ако трябва, ще съберем пари за по-хубав дом… Там ще има кой да я гледа денонощно.

Но аз не можех да приема това. Всяка вечер се молех по-силно. Започнах да ходя в близката църква „Св. Климент Охридски“. Там срещнах баба Пенка – възрастна жена с добри очи и топла усмивка.

– Мило дете, Господ изпитва силните – каза ми тя веднъж, когато ме видя разплакана пред иконата.

– Ами ако не съм силна? Ако сгреша? – попитах я отчаяно.

– Никой не е сам в изпитанията си. Понякога помощта идва от най-неочакваното място.

На следващия ден получих обаждане от съседката ни Таня:

– Мария, чух какво става… Аз работя в социалния патронаж. Има нова програма за домашни помощници – държавата покрива част от разходите. Мога да ти помогна с документите!

Сърцето ми подскочи. Беше като малко чудо. С Елена попълнихме купища формуляри, чакахме с месеци, но най-накрая получихме помощник – леля Галя, тиха жена с огромно търпение и добрина. Тя идваше всеки ден по няколко часа: къпеше майка, готвеше ѝ любимата супа топчета, разказваше ѝ приказки от младостта си.

Майка започна да се усмихва по-често. Вечерите вече не бяха изпълнени със страх и напрежение. Елена също се успокои – започна пак да ходи на работа с по-леко сърце.

Една вечер седнахме трите – аз, Елена и майка – на масата. Майка тихо запя „Облаче ле бяло“, а ние се разплакахме от облекчение и благодарност.

Понякога все още се питам дали постъпих правилно. Дали не беше егоистично да държа майка у дома? Но когато видя усмивката ѝ и чуя гласа ѝ, знам, че вярата ми не ме е подвела.

А вие как бихте постъпили? Кое е по-важно – спокойствието на близките или собственото ви оцеляване? Може ли молитвата наистина да промени съдбата?