Подаръкът, който никога не получих: Историята на едно дете без майка

– Не очаквай повече от мен, мамо. Подарък за рождения ти ден – това е всичко, което можеш да получиш от мен.

Гласът ми трепереше, но думите ми бяха твърди като камък. Стоях срещу нея в хола на панелката ни в Люлин, а тя ме гледаше с онзи празен поглед, който помня още от детството си. В ръцете ѝ беше кутията с парфюм, който ѝ купих от мола – нещо скъпо, нещо хубаво, но без грам любов в него.

– Не говори така, Мария. Аз съм ти майка. – Гласът ѝ беше равен, почти безцветен.

– Майка? – Засмях се горчиво. – Ти си човекът, който ме остави при баба и дядо още преди да проходя. После дойде леля Снежа – детегледачката. После детската градина. Ти беше само някакъв гост в живота ми.

Тя не каза нищо. Само седна на дивана и започна да върти кутията между пръстите си. В този момент си спомних първия път, когато разбрах какво е майчина обич – или по-скоро какво е липсата ѝ.

Бях на шест и всички деца в детската градина рисуваха картички за майките си. Аз нарисувах баба. Когато госпожа Иванова ме попита защо, казах: „Мама я няма.“ Тя ме погали по главата и ми даде допълнителна бисквитка. Тогава усетих за първи път какво е да ти липсва нещо толкова важно, че дори не можеш да го назовеш.

Годините минаваха. Мама идваше и си отиваше – понякога с нов мъж, понякога с нова прическа, но винаги с една и съща дистанция в очите. Баба и дядо ми даваха всичко – топлина, грижа, смях. Те ме учеха да карам колело в парка „Западен парк“, водеха ме на сладолед на „Витошка“, четяха ми приказки вечер. А мама? Тя се появяваше на рождения ми ден с подарък и изчезваше преди тортата.

Когато станах на десет, баба се разболя тежко. Дядо се опитваше да се справи сам, но беше трудно. Мама дойде веднъж – донесе супа от магазина и каза: „Ще се оправите.“ После пак изчезна. Помня как стоях до леглото на баба и ѝ държах ръката, а тя шепнеше: „Ти си моето момиче.“

След смъртта на баба всичко стана още по-студено. Дядо се затвори в себе си, а мама… Мама дойде на погребението с черни очила и червено червило. Прегърна ме неловко и каза: „Ще се оправим.“ Но не остана дори за вечерята след това.

Израснах с усещането, че съм излишна в собствения си дом. В училище гледах другите майки – как прегръщат децата си, как им носят закуски, как ги чакат след часовете. Аз винаги вървях сама към вкъщи. Веднъж я попитах защо никога не идва на родителските срещи.

– Имам работа, Мария. Не мога да си губя времето с глупости.

Тогава разбрах – аз съм глупост за нея.

Когато завърших гимназия, тя дойде на бала ми само за снимките. После изчезна отново. Дядо беше този, който ми даде първите пари за квартирата в София, когато започнах да уча в университета. Мама прати съобщение: „Успех.“

С годините се научих да не очаквам нищо от нея. Празните обещания станаха част от ежедневието ми – „Ще дойда този уикенд“, „Ще ти помогна с преместването“, „Ще поговорим скоро“. Никога не се случваше нищо от това.

Преди две години дядо почина. Останах сама в апартамента му – с неговите книги, снимки и спомени. Мама дойде само за да уреди наследството. Попита ме дали ще продавам апартамента или ще го давам под наем.

– Това е домът ми! – извиках аз.

– Не бъди сантиментална, Мария. Пари трябват на всички.

Тогава реших – ще ѝ давам само толкова, колкото тя даде на мен: подарък за рождения ден и нищо повече.

Днес стоим една срещу друга в хола и аз усещам как гневът и болката се борят вътре в мен.

– Защо никога не ме обичаше? – питам тихо.

Тя ме поглежда за миг и после отвръща поглед.

– Не знам как се прави това.

В този момент осъзнавам, че тя е празна отвътре – може би някой някога е счупил и нейното сърце така, както тя счупи моето.

Излизам от стаята и затварям вратата след себе си. Навън е студено, но усещам някакво облекчение – вече не съм длъжна да се боря за любовта ѝ.

Понякога се чудя: Дали някога ще спра да търся майка си във всяка усмивка на непозната жена? Или ще остана завинаги онова дете с празната картичка?