Вярата, която ме спаси: Историята на една разбита любов и ново начало

„Ти си виновна! Ако не беше ти, всичко щеше да е различно!“ — думите на майка ми отекваха в главата ми като гръм. Стоях в средата на хола, стиснала в ръце чашата с чай, а ръцете ми трепереха. Беше късна есен, дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин, а аз се чувствах по-самотна от всякога.

Преди три месеца Стефан си тръгна. Остави ме с две деца и купчина сметки. Без обяснения, без сбогом. Просто една сутрин го нямаше. Намерих само бележка: „Не мога повече. Прости.“

Майка ми, баба Мария, която винаги беше строга и справедлива, този път не беше на моя страна. „Трябваше да го задържиш. Жената държи семейството. Как можа да го изпуснеш?“ — повтаряше тя всеки път, когато се прибирах от работа, уморена и със сълзи в очите.

Децата — Ива и Дани — усещаха напрежението. Ива беше на 10, вече разбираше всичко. Веднъж я чух да казва на брат си: „Тате не ни обича вече.“ Сърцето ми се сви. Как да им обясня, че не е така? Че понякога възрастните се чупят отвътре и не могат да обичат никого, дори себе си?

Първите седмици след раздялата бяха ад. Не можех да спя, не можех да ям. Всяка вечер се молех — не знам на кого, може би на Бог, може би на себе си — да намеря сили да продължа. Веднъж паднах на колене пред леглото и прошепнах: „Господи, помогни ми! Не мога повече.“

Сутрините започнаха да идват по-лесно. Започнах да ходя на църква в квартала — малката църква „Св. Георги“, където мирише на тамян и старо дърво. Там срещнах отец Николай. Той ме изслуша без да съди, без да пита защо Стефан си е тръгнал.

— Понякога Бог ни изпраща изпитания, за да открием силата в себе си — каза ми той веднъж след литургията.

— Но защо аз? — попитах през сълзи.

— Защото ти можеш да ги понесеш — отвърна той тихо.

Вкъщи обаче нещата не се подобряваха. Майка ми продължаваше да ме обвинява. Веднъж дори каза пред децата: „Майка ви е виновна за всичко.“ Ива избяга в стаята си и затръшна вратата. Отидох при нея и я прегърнах.

— Мамо, вярваш ли, че татко ще се върне? — попита ме тя с надежда.

— Не знам, мило мое. Но знам, че ще се справим — казах й и се опитах да звуча уверено.

На работа също не беше лесно. Колежките шушукаха зад гърба ми. „Мъжът й я е оставил…“ „Сигурно има друга…“ Чувствах се като прокажена. Единствено Марияна от счетоводството ми подаде ръка.

— Знам какво е — каза ми тя веднъж на обяд. — Моят мъж си тръгна преди пет години. Още боли, но вече мога да дишам.

Тези думи ми дадоха надежда. Започнах да търся малки радости — разходка с децата в Южния парк, топъл козунак от кварталната фурна, смях по телефона с приятелка от университета.

Една вечер седяхме с Ива и Дани на пода в хола и редяхме пъзел. Изведнъж Дани каза:

— Мамо, ти си най-силната мама на света!

Погледнах го и усетих как сълзите напират. Прегърнах ги силно.

— Не съм силна, Дани. Просто ви обичам много.

С времето започнах да прощавам на Стефан. Не му звънях, не го търсех. Пуснах го в молитвите си: „Господи, прости му и му дай мир.“ Започнах да прощавам и на майка ми. Тя беше израснала във време, когато жената трябваше да търпи всичко заради семейството.

Един ден я заварих да плаче тихо в кухнята.

— Прости ми, дете мое — прошепна тя. — Страх ме е за теб… Не знам как да ти помогна.

Прегърнах я силно.

— Вече си ми помогнала, мамо. Научила си ме да не се предавам.

Днес вече мога да кажа, че съм добре. Не съм съвършена майка, не съм идеална дъщеря, но съм жива и борбена. Вярата и молитвата ме спасиха от отчаянието. Научих се да прощавам — на другите и на себе си.

Понякога още боли. Понякога нощем се питам: „Какво щеше да стане, ако бях по-добра жена? Ако бях по-търпелива?“ Но после си спомням думите на отец Николай: „Бог ни изпраща само толкова, колкото можем да понесем.“

А вие как бихте постъпили? Коя е вашата сила в трудните моменти? Споделете с мен…