Между два свята: Когато любовта не стига

– Не мога да повярвам, че пак ще идваш с него! – гласът на майка ми трепереше по телефона, докато аз стисках слушалката с потни длани. Беше събота сутрин, а аз вече усещах как стомахът ми се свива от предстоящата вечеря у тях. Петър стоеше до мен, мълчалив, с онзи поглед, който познавах – смесица от търпение и болка.

– Мамо, той е моят съпруг. Семейство сме – опитах се да звуча твърдо, макар че вътре в мен всичко се разпадаше.

– Семейство? Той никога няма да бъде част от нашето семейство! – изкрещя тя и затвори.

Седнах на ръба на леглото и се разплаках. Петър ме прегърна, но и двамата знаехме, че тази прегръдка не може да заличи пропастта между двата ни свята. Още откакто го представих на родителите си, нещо в тях се промени. Баща ми, строг и принципен човек, не хареса Петър още от първата среща. „Не е от нашата черга“, каза тогава. „Какво ще кажат хората?“ – сякаш мнението на съседите беше по-важно от моето щастие.

Петър е от малко село до Ямбол. Работи като автомонтьор – честен, трудолюбив човек, който никога не е имал претенции за лукс или високи постове. За родителите ми обаче това беше недостатък. Те са учители в София, гордеят се с образованието си и винаги са мечтали за „по-добра партия“ за мен. Когато им казах, че ще се омъжвам за Петър, майка ми плака цяла нощ. Баща ми не ми говори седмица.

Сватбата ни беше малка и скромна – само най-близките приятели и роднини на Петър. Моите родители не дойдоха. Дори не изпратиха поздравителна картичка. Стоях пред огледалото в бялата си рокля и се чудех дали правя най-голямата грешка в живота си или най-смелия избор.

Първите месеци след сватбата бяха тежки. Опитвах се да поддържам връзка с родителите си – звънях им всяка седмица, канех ги на гости, изпращах снимки на новия ни дом в Люлин. Отговорите им бяха кратки и студени. „Добре сме“, „Нямаме време“, „Ще видим“ – все едно говорех с непознати.

Когато забременях с дъщеря ни Мария, реших, че това ще ги промени. Надявах се внучето да стопи ледовете. Но когато им съобщих новината, майка ми само въздъхна: „Дано поне тя прилича на теб.“ Баща ми не каза нищо.

Раждането на Мария беше най-щастливият и най-тъжният ден в живота ми. Петър държеше ръката ми в болницата, а аз тайно се надявах да видя родителите си пред вратата. Не дойдоха. Изпратиха букет с картичка: „Честито.“ Без подпис.

Годините минаваха, а пропастта между нас ставаше все по-дълбока. Всяка Коледа канех родителите си на гости – те винаги отказваха. Веднъж дори казаха: „Не можем да празнуваме с човек, когото не познаваме.“ Петър спря да пита за тях. Виждах как това го боли, но никога не го изрече на глас.

Мария растеше и започна да задава въпроси: „Мамо, защо баба и дядо никога не идват? Защо не ме обичат?“ Не знаех какво да й кажа. Лъжех я, че са заети или болни, но тя усещаше истината.

Един ден реших да ги посетя сама. Отидох до стария панелен блок в Младост, където израснах. Майка ми отвори вратата и ме погледна така, сякаш съм чужда.

– Мамо… – започнах несигурно – …моля те, опитай се да го приемеш. Той ме обича. Грижи се за мен и за Мария. Не заслужава това отношение.

Тя въздъхна тежко и седна на дивана.

– Не е въпросът само в него – прошепна тя. – Ти избра друг живот. Избра да бъдеш далеч от нас. Не можем да простим това толкова лесно.

– Но аз съм тук! Все още съм вашето дете!

– Не си вече същата – каза баща ми от кухнята. – Промени се.

Излязох от апартамента със сълзи в очите. Чувствах се разкъсана между двама мъже – баща ми и съпруга ми – и между две семейства, които никога няма да станат едно цяло.

Вечерта разказах всичко на Петър. Той ме прегърна и каза:

– Не мога да ги заменя, но мога да бъда тук за теб и Мария. Ще чакам… колкото трябва.

Сега Мария е на шест години и все по-често пита за баба и дядо си. Понякога я виждам как гледа снимките им и ги рисува в тетрадката си – трима души държат ръце, а тя стои по средата.

Питам се: Дали някога ще бъдем едно семейство? Или ще останем завинаги разделени от гордостта и предразсъдъците?

„Какво бихте направили на мое място? Може ли любовта да победи семейните рани?“