Шепоти отвъд вратата: Уикендът, който промени всичко

– Не можеш вечно да ми държиш сметка за миналото! – гласът на Мария, дъщеря ми, отекваше в коридора, докато тя трескаво търсеше ключовете си. Стоях до вратата, с ръце стиснати в юмруци, а сърцето ми блъскаше като лудо. Беше петък вечер, а въздухът в апартамента ми на булевард „Витоша“ беше по-гъст от всякога.

– Не ти държа сметка, просто… – думите заседнаха в гърлото ми. Как да ѝ кажа, че се страхувам? Че всяка нейна тишина ме убива повече от всяка нейна дума?

Тя ме изгледа с онзи поглед, който познавах още от детството ѝ – смесица от болка и гняв. – Утре Владо ще дойде при теб. Моля те, не го карай да се чувства виновен за това, че ме обича.

Вратата се затръшна. Останах сама. Само тиктакането на часовника и далечният шум от улицата ми напомняха, че светът не е спрял.

Седнах на дивана и се загледах в снимката на стената – Мария на шест години, с опърпана рокля и усмивка до ушите. Кога се изгубихме? Кога станах тази майка, която не може да прегърне детето си без да усеща вина?

В събота сутринта Владо пристигна с раница на гърба и онзи негов лукав поглед, който винаги ме разтапяше. – Бабо, ще ми направиш ли палачинки?

– Разбира се, слънчице – усмихнах се и го прегърнах силно. Той се измъкна бързо – вече беше на десет и прегръдките ставаха все по-редки.

Докато разбивах яйцата в кухнята, Владо седна до мен.

– Мамо каза, че си тъжна. Защо?

Замръзнах. Как да обясня на дете неща, които дори аз не разбирам напълно? – Понякога възрастните се карат за глупости. Но това не значи, че не се обичат.

Той кимна сериозно. – Аз ви обичам и двете.

Погалих го по косата и се опитах да задържа сълзите си. Следобедът мина в игри и смях, но вечерта тишината пак ме настигна. Владо заспа рано, а аз останах сама с мислите си.

Извадих стария албум със снимки. На всяка страница виждах себе си – млада майка, която се опитва да бъде силна след смъртта на съпруга си. Работех по две смени в шивашкия цех, за да не ни липсва нищо. Но колко често съм била вкъщи? Колко пъти съм пропуснала първите ѝ думи, първите ѝ страхове?

Телефонът иззвъня. Мария.

– Как е Владо?

– Добре е. Заспа след цял ден игри.

Настъпи тишина.

– Мамо… – гласът ѝ потрепери. – Съжалявам за вчера. Просто… понякога ми е трудно да говоря с теб.

– И на мен ми е трудно – признах тихо. – Мисля си за всички неща, които пропуснах. За това как те оставях сама толкова често…

– Знам защо го правеше. Но понякога ми липсваше просто да ме прегърнеш и да кажеш „Обичам те“.

Сълзите потекоха по бузите ми. – Обичам те, Мария. Винаги съм те обичала.

– И аз те обичам, мамо.

Затворих телефона с усещането, че нещо тежко се е повдигнало от гърдите ми. Но знаех, че това е само началото.

На следващия ден Владо ме попита:

– Бабо, защо хората се карат?

– Защото понякога ги боли твърде много вътре – отвърнах му честно.

Той ме погледна с онези големи кафяви очи и каза:

– Аз не искам никога да спра да ви обичам.

Прегърнах го силно и си обещах да не позволя миналото да ни раздели повече.

Вечерта Мария дойде да го вземе. Стояхме неловко една срещу друга в коридора.

– Мамо… – започна тя.

– Знам – прекъснах я и я прегърнах. За първи път от години тя не се дръпна.

Когато останах сама отново, седнах до прозореца и гледах светлините на София. Мислех си: Колко време трябва да мине, за да простим на себе си? Дали някога ще спрем да носим вината като тежък зимен палто? Може ли любовта наистина да излекува всичко?

Как мислите – заслужаваме ли втори шанс?