Къщата на Черно море: Мечтата, която разби семейството ми

— Не мога да повярвам, че пак започвате! — гласът на дъщеря ми Мария отекна из просторната, но студена всекидневна. — Винаги става въпрос за пари, за наследство, за това кой какво заслужава!

Стоях до прозореца и гледах към сивото море. Вятърът носеше мирис на водорасли и спомени. Сърцето ми се свиваше — не от думите на Мария, а от тишината, която последва. Синът ми Петър седеше мълчаливо, стиснал юмруци в скута си. Внуците ми — Калина и Мартин — се бяха скрили в стаята си, далеч от бурята, която бушуваше между възрастните.

— Мамо, ти ни събра тук, но не мислиш ли, че ни натоварваш с твоята мечта? — тихо попита Петър, без да ме погледне.

Погледнах ги — моите деца, моят свят. Цял живот работих като учителка в Бургас. След пенсионирането си мечтаех за едно: да имаме къща на морето, където всички да сме заедно. Спестявах всяка стотинка, отказвах си нови дрехи, пътувания, дори лекарства. Когато най-накрая купих малката къща в Сарафово, вярвах, че ще сбъдна мечтата на живота си.

— Не разбирате ли? — прошепнах. — Всичко това е за вас. За да имате място, където да се връщате. Където да сте семейство.

Мария се засмя горчиво:
— Семейство? От години не сме семейство. Ти и Петър не си говорите от сватбата му. Аз живея в София и се връщам само по празници. А сега очакваш да зарежем всичко и да живеем тук? Защо?

Петър избухна:
— Защото тя не може да приеме, че сме пораснали! Че имаме свой живот! Мамо, ти никога не попита какво искаме ние!

Сълзите ми напираха. Не исках да плача пред тях. Не исках да бъда слаба. Но думите им бяха като ножове.

— А ти някога попита мен какво искам? — прошепнах едва чуто.

В стаята настъпи тишина. Само тиктакането на стенния часовник и далечният шум на вълните изпълваха пространството.

— Мамо… — Мария пристъпи към мен, но аз се дръпнах.

— Оставете ме сама — казах тихо.

Те излязоха. Останах сама с мислите си. Спомних си как като дете ходех с баща ми по плажа, как мечтаех един ден да имам голямо семейство, много смях и топлина. Но животът не беше приказка. Съпругът ми почина млад. Отгледах децата сама. Работех по две смени, за да имат всичко. И ето ме сега — сама в къща, пълна с хора, които не могат да се понасят.

На следващия ден опитах да поправя нещата. Приготвих баница по старата рецепта на майка ми. Поканих всички на закуска.

— Знам, че ви е трудно — започнах плахо. — Но тази къща е всичко, което имам. Не искам да ви губя.

Петър ме погледна уморено:
— Мамо, не става въпрос за къщата. Става въпрос за нас. За това, че никога не говорим истински за болките си.

Мария кимна:
— Аз още ти се сърдя за онова лято, когато ме изпрати при леля в Пловдив, защото не можеше да се справиш с двама тийнейджъри сама.

Петър добави:
— А аз никога няма да забравя как продаде златната гривна на татко, за да платиш сметките, без да ме попиташ.

Сълзите ми потекоха свободно този път.
— Всичко правех за вас…

— Знаем — каза Мария меко. — Но понякога любовта боли.

Дните минаваха в напрежение. Внуците ми усещаха всичко. Калина една вечер дойде при мен:
— Бабо, защо всички са тъжни тук?

Прегърнах я силно:
— Защото понякога възрастните забравят какво е важното.

Вечерта чух Мария и Петър да спорят в кухнята:
— Трябва ли да я оставим сама тук? — питаше Мария.
— Не знам… Ако останем, ще се караме още повече. Ако си тръгнем… ще я съсипем.

Слушах ги през стената и сърцето ми се късаше. На следващата сутрин събрах всички:
— Може би сгреших — казах им. — Може би мечтата ми беше само моя. Не мога да ви задържа тук насила. Но ви моля — нека не позволяваме тази къща да ни раздели завинаги.

Мария се разплака:
— Мамо…

Петър ме прегърна:
— Ще идваме често. Обещавам.

Тръгнаха си след няколко дни. Къщата опустя. Само аз и морето останахме.

Сега стоя на верандата и гледам към безкрайните вълни. Питам се: струваше ли си всичко това? Дали мечтите ни понякога не са най-голямото ни наказание?

А вие как мислите? Трябва ли човек да жертва всичко за семейството си или понякога е по-добре да ги остави свободни?