Когато любовта не стига: Изповедта на една българска мащеха

– Не си ми майка! – изкрещя Мария, тряскайки вратата на стаята си така силно, че стъклата на прозорците издрънчаха. Стоях в коридора, стиснала чаша чай, която трепереше в ръцете ми. В този момент осъзнах колко далеч съм от мечтата за сплотено семейство.

Казвам се Елена и преди три години се омъжих за Иван – разведен мъж с две дъщери. В началото всичко изглеждаше като приказка. Иван ме обичаше, а момичетата – Мария и Виктория – бяха срамежливи, но учтиви. Вярвах, че с търпение и грижа ще спечеля доверието им. Но реалността се оказа по-сурова от всяка приказка.

Първите месеци след сватбата бяха изпълнени с малки битки. Виктория, по-малката, ме гледаше с огромни очи и мълчеше. Мария, вече на 16, беше буря – гневна, затворена и винаги готова да ме уязви. Иван работеше до късно в автосервиза си и често ме оставяше сама с тях. „Ще свикнат“, казваше той. „Просто им трябва време.“

Но времето не лекуваше нищо. Всяка вечер се превръщаше в изпитание – кой ще измие чиниите, кой ще изхвърли боклука, кой ще си напише домашните. „Ти не си ми майка!“, „Не ми казвай какво да правя!“, „Мама никога не би…“ – думите им се забиваха като ножове. Понякога се улавях да плача в банята, за да не ме чуят.

Една вечер Виктория дойде при мен със сълзи на очи. „Тате пак забрави рождения ми ден“, прошепна тя. Прегърнах я и усетих колко е крехка. „Аз не съм ти майка, но съм тук за теб“, казах й тихо. Тя кимна и избърса сълзите си. За миг повярвах, че може би има надежда.

Но Мария беше непреклонна. Веднъж я чух да говори по телефона: „Тази жена само се прави на добра. Тате не вижда ли?“ Сърцето ми се сви. Започнах да се питам дали не греша някъде. Дали не съм прекалено строга? Или прекалено мила? Дали изобщо имам право да бъда част от този дом?

С Иван започнахме да се караме все по-често. „Ти не разбираш през какво минават!“, викаше той. „Опитвам се!“, отвръщах аз със сълзи на очи. „Но не мога сама!“ Той мълчеше и излизаше от стаята.

Скоро започнах да усещам как стените на този дом се стесняват около мен. Приятелките ми спряха да ме канят на кафе – „Ти си заета с чуждите деца“, казваха шеговито, но аз усещах упрека в думите им. Майка ми настояваше: „Защо ти трябваше това? Можеше да си намериш мъж без багаж.“

Една вечер Мария не се прибра навреме. Телефонът й беше изключен, а Иван беше на работа до късно. Седях на дивана и гледах през прозореца към празната улица. Когато най-сетне се появи към полунощ, аз избухнах: „Къде беше? Знаеш ли колко се притесних?“ Тя ме изгледа с презрение: „Не си ми майка! Не ти дължа обяснения!“

На следващия ден Иван ме обвини, че съм прекалила. „Трябва да й дадеш пространство.“ Аз само кимнах и се затворих в спалнята.

Минаха месеци в тази ледена война. Понякога Виктория идваше при мен за помощ с домашните или просто да поговорим за училище. С Мария обаче пропастта ставаше все по-дълбока.

Една сутрин намерих бележка на масата: „Отивам при мама.“ Сърцето ми падна в петите. Иван беше бесен, звъня й безброй пъти, но тя не вдигаше. Вечерта Виктория седна до мен и прошепна: „Мария те мрази, защото мисли, че си отнела татко от мама.“

Замислих се колко често в българските семейства мащехите са демонизирани – като Баба Яга от приказките. Колко трудно е да бъдеш приета, когато всички очакват да си злата вещица.

След седмица Мария се върна – мълчалива и още по-студена. Но вече не крещеше. Просто ме игнорираше напълно.

Една вечер Иван ме попита: „Обичаш ли ги?“ Погледнах го през сълзи: „Обичам ги по свой начин. Но понякога се чувствам невидима.“

Виктория завърши училище тази година и дойде при мен с букет цветя: „Благодаря ти, че беше до мен.“ Прегърнах я силно и плакахме двете.

Мария още ме държи на разстояние. Понякога я чувам да плаче нощем, но не идва при мен.

Питам се – заслужава ли си да се бориш за семейство, което може никога да не те приеме напълно? Или любовта е достатъчна само когато е споделена?

Какво бихте направили вие на мое място?