Майка, която обича твърде много: Историята на Мария

– Не ми звъни всеки ден, мамо! – гласът на дъщеря ми Елица трепери от раздразнение. Стоя в коридора, с телефона притиснат до ухото, а сърцето ми се свива. Вече трети ден не съм ги чувала – нито нея, нито братята ѝ. Сякаш изведнъж станах излишна.

Винаги съм била „майката-орлица“. Още откакто се роди първият ми син, Калоян, животът ми се завъртя около децата. След него дойде Димитър, а после и Елица – най-малката и най-буйната. Мъжът ми, Стефан, работеше по строежите в чужбина и рядко беше у дома. Всичко падаше върху мен – болести, уроци, първи любови, разбити сърца. Аз бях там, винаги.

Помня как една зима Калоян се върна вкъщи с разкървавено коляно и сълзи в очите. Прегърнах го силно, залях раната с риванол и му обещах, че винаги ще го пазя. Същата нощ седях до леглото му, докато заспи. Тогава си обещах: „Ще бъда най-добрата майка.“

Годините минаваха. Децата растяха, а аз се отказвах от себе си малко по малко. Не отидох на екскурзията до Рилските езера с колежките – Димитър имаше грип. Не започнах новата работа в библиотеката – Елица имаше нужда от помощ с кандидатстването в университета. Дори когато Стефан се прибра за постоянно и поиска да пътуваме двамата, аз отказах: „Децата още не са готови да останат сами.“

Сега обаче къщата е тиха. Калоян живее в Пловдив с жена си и двете им деца. Димитър е в София, работи като програмист и рядко се прибира. Елица замина за Варна да учи архитектура – оттогава само чатим по Вайбър. Стефан почина преди две години. Останах сама в апартамента в Люлин, с празни стаи и още по-празно сърце.

– Мамо, добре съм! Имам си работа, приятели… Не мога да говоря всеки ден! – Елица затваря телефона рязко. Стоя на място, стиснала слушалката, докато тишината ме обгръща като студен шал.

Вечерям сама пред телевизора. Понякога си пускам стари снимки – Калоян на първия учебен ден, Димитър с китарата на абитуриентския бал, Елица с усмивка до ушите на морето в Созопол. Сълзите идват сами.

Съседката ми леля Пенка ме вижда на пейката пред блока:
– Марийче, защо си толкова замислена?
– Децата не ми звънят…
– Остави ги! Те са големи вече. Живей за себе си!
Но как се живее за себе си, когато цял живот си живял за другите?

Опитах се да се запиша на курс по рисуване в читалището. Отидох веднъж – всички бяха непознати, говореха си за внуци и екскурзии. Чувствах се като чужда.

Един ден Калоян дойде на гости с жена си Марияна и децата.
– Мамо, трябва да поговорим – започна той сериозно.
– Какво има?
– Не можеш да звъниш на Елица по десет пъти на ден. Тя има нужда от пространство.
– Но аз… просто искам да знам как е.
– Тя е добре! Всички сме добре! Но ти… ти трябва да намериш нещо за себе си.

Марияна кимна:
– Може би ти трябва хоби? Или приятели?

Погледнах ги – моите пораснали деца, които вече не ме виждат като майка, а като досадна старица.

Седмици наред се лутах из апартамента като призрак. Прахосмукачката бръмчи в празните стаи, а аз подреждам играчките от детството им по рафтовете – никой не ги докосва вече.

Една вечер получих съобщение от Димитър:
„Мамо, добре ли си? Не съм те чувал скоро.“
Сърцето ми подскочи.
„Добре съм. Липсваш ми.“
„И ти ми липсваш.“

Може би не съм напълно забравена? Може би просто трябва да се науча да ги обичам по друг начин?

Реших да направя нещо различно. Извадих старата шевна машина на баба и започнах да шия покривки за маса – нещо, което винаги съм искала да опитам. Записах се на курс по народни танци в читалището – първият път краката ми трепереха от притеснение, но после усетих ритъма и забравих за самотата.

Постепенно започнах да говоря по-рядко с децата. Пишех им само когато имах нещо важно или хубаво да споделя – снимка на новата покривка, видео от танците. Те започнаха да ми пишат по-често.

Един ден Елица ми изпрати снимка от Варна: усмихната с приятели на плажа.
„Гордея се с теб, мамо!“, написа тя.

Сълзите пак потекоха – но този път бяха от радост.

Сега вече знам: може би съм обичала твърде много. Може би съм задушавала децата си със своята грижа. Но нима има граница за майчината любов?

Понякога вечер седя сама на балкона и гледам светлините на града. Питам се: „Може ли една майка да бъде щастлива без децата си? Или щастието идва тогава, когато ги пуснеш да летят?“ Как мислите вие?