Бабината неочаквана разплата: Урок по смирение в кварталния магазин

— Госпожо, не може ли по-бързо? — изсъска момичето зад касата, докато аз трескаво ровех из портмонето си за стотинки. Ръцете ми трепереха, а зад мен опашката вече мърмореше. Бях свикнала с нетърпението на младите, но този път нещо в гласа ѝ ме засегна дълбоко. Казвам се Лиляна, на 72 години съм, и цял живот съм се борила да запазя достойнството си. Но в този момент, под студения поглед на Мария — новата продавачка в нашия квартален магазин — се почувствах малка и безсилна.

— Извинявайте, просто не виждам добре — промълвих, но тя вече беше обърнала гръб и започна да подрежда стоката, сякаш аз не съществувам.

Върнах се у дома с тежест в гърдите. Седнах на кухненската маса и дълго гледах през прозореца. „Какво си мислят тези млади хора? Че старостта е зараза? Че ние сме само пречка?“ Гневът ми растеше с всяка минута. Дъщеря ми Ирина ми беше казвала да не се ядосвам за дреболии, но това не беше дреболия. Това беше унижение.

На следващия ден реших да върна жеста. Облякох най-елегантната си рокля, сложих червило и отидох в магазина с твърда крачка. Купих най-евтините продукти и нарочно платих с жълти стотинки. Мария ме изгледа с досада, но този път аз я гледах право в очите.

— Знаете ли, някога и аз работех с хора — казах ѝ тихо. — И никога не съм позволявала да се държа така с никого.

Тя не отговори. Но аз усетих, че съм я засегнала. Върнах се у дома с чувство на победа, но то бързо избледня. През нощта не можех да заспя. Спомних си за младостта си — как и аз бях нетърпелива към възрастните, как понякога ги гледах с досада. Може би Мария просто имаше лош ден?

Следващата седмица я видях пред магазина, плачеше и говореше по телефона:

— Не мога повече! Всички ме мразят тук…

Сърцето ми се сви. Приближих се и сложих ръка на рамото ѝ:

— Мария, всичко наред ли е?

Тя ме погледна изненадано, после избухна:

— Баба ми почина миналата седмица… а тук всички са груби… Мислех, че ще е лесно, но…

Стояхме мълчаливо няколко минути. После ѝ казах:

— Понякога животът ни изпитва по най-неочакван начин. Аз също се почувствах зле онзи ден… Но може би трябва да си помагаме, вместо да се нараняваме.

От този ден започнахме да си говорим всеки път, когато минавах през магазина. Разказвах ѝ истории от младостта си, тя споделяше за мечтите си — и за страховете си. Оказа се, че Мария е сама в София, дошла от малко градче край Плевен, за да учи задочно и да работи едновременно.

Един ден я поканих у дома на чай. Дъщеря ми Ирина беше изненадана:

— Мамо, ти нали се оплакваше от това момиче?

— Хората се променят — отвърнах. — А понякога и ние трябва да се променим.

Мария донесе домашен кекс и седнахме трите на масата. Разговорът ни беше топъл и откровен. Ирина сподели колко ѝ е трудно да балансира между работа и грижи за мен. Мария разказа за самотата си в големия град.

Тогава разбрах — всички носим своите болки и страхове. Понякога ги изливаме върху другите без да осъзнаваме колко ги нараняваме.

Скоро Мария започна да идва по-често у дома. Помагаше ми с пазаруването, а аз ѝ помагах с уроците по литература. Станахме приятелки — истински приятелки, въпреки разликата във възрастта.

Една вечер седяхме на балкона и гледахме залеза над панелките.

— Ако не беше онази случка в магазина… — започна Мария.

— …нямаше да се срещнем така — довърших аз.

Замислих се колко безсмислено е било желанието ми за отмъщение. Колко лесно можех да остана затворена в обидата си и никога да не открия тази нова връзка.

Сега всеки път, когато някой ме засегне или обиди, се питам: „Дали не носи болка, която не виждам?“

А вие какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да търсите разплата или щяхте да подадете ръка?