Нощта, в която избрах себе си: Една новогодишна изповед

– Пак ли ще започваш с твоите прищевки, Мария? – гласът на Петър отекна в малката ни кухня, докато аз нервно въртях чашата с чай в ръцете си. Беше 30 декември, а въздухът между нас беше по-студен от зимната вечер навън.

– Не са прищевки, Петре. Просто искам тази година да сме само двамата. Толкова ли е трудно да разбереш? – опитах се да не повиша тон, но усещах как напрежението ме задушава.

Той се засмя сухо и тръгна към хола, където вече беше разпънал списък с гости, менюта и музикални плейлисти. – Всички чакат нашето парти! Какво ще им кажа? Че жена ми е решила да се затвори вкъщи като бабичка?

Тези думи ме удариха по-силно, отколкото очаквах. Не бях бабичка. Просто бях уморена. Годината беше тежка – работата ми в училище ме изцеди, майка ми беше болна през пролетта, а децата ни – Виктор и Яна – вече рядко се прибираха у дома. Исках само една вечер, в която да не трябва да се усмихвам насила, да не сервирам и да не слушам чужди истории. Исках Петър да ме види. Да ме чуе.

– Може би не става въпрос само за партито – прошепнах, но той вече беше потънал в телефона си.

На следващия ден, докато украсявах елхата сама, Яна ми писа: „Мамо, ще дойда с Мартин към 10. Ще има ли много хора?“ Отговорих й уклончиво. Не исках тя да вижда как се караме с баща й. Виктор пък изобщо не се обади – откакто замина за София, сякаш беше забравил за нас.

Вечерта на 31-ви къщата вече гъмжеше от хора. Петър сияеше – разказваше вицове, разливаше ракия, поздравяваше всички с „Наздраве!“. Аз стоях до прозореца и гледах как снегът покриваше двора ни в Пловдив. Слушах смеха им и се чувствах по-самотна от всякога.

– Мария, ела при нас! – извика ме съседката Цвета. – Какво си се умислила?

– Просто съм уморена – усмихнах се изкуствено и се върнах в кухнята.

Там заварих Петър, който тъкмо сипваше още една чаша на приятеля си Краси.

– Поне тази вечер можеш ли да бъдеш весела? – прошепна ми той през зъби.

– А ти поне веднъж можеш ли да ме попиташ какво искам? – отвърнах тихо.

Той ме изгледа така, сякаш съм му развалила празника. Излязох на терасата, въпреки студа. Вдишах дълбоко и оставих сълзите да потекат. Не знаех дали плача заради него, заради себе си или заради всичко, което бях загубила през годините.

Яна дойде малко след полунощ. Видя ме на терасата и седна до мен.

– Мамо, добре ли си?

– Не знам, Яна. Понякога ми се струва, че вече не знам коя съм.

Тя ме прегърна силно.

– Татко пак ли настоява за неговото?

– Винаги е било така… – въздъхнах. – А аз винаги съм отстъпвала.

– Защо? – попита тя тихо.

Погледнах я и осъзнах колко много прилича на мен преди години – пълна с мечти и надежди. Не исках тя да стане като мен – жена, която се губи в чуждите желания.

Върнах се вътре. Хората вече танцуваха, музиката беше силна, а Петър беше в центъра на вниманието. Приближих се до него и го дръпнах леко настрани.

– Петре, тази вечер ще си легна рано. Не мога повече.

Той ме погледна с недоумение.

– Какво ти става?

– Става ми това, че повече не мога да живея само по твоите правила. Искам поне веднъж да избера себе си.

Оставих го сред гостите и се качих горе в спалнята. Седнах на леглото и усетих странно облекчение. За първи път от години бях направила нещо само за себе си.

Сутринта Петър дойде при мен мълчаливо. Седна до мен и дълго мълчахме.

– Може би сгреших… – прошепна той най-накрая.

– Може би и двамата сгрешихме – отвърнах аз. – Но ако не започнем да говорим истински един с друг, ще продължаваме да се губим.

Тази нощ промени всичко между нас. Не знам дали ще успеем да намерим баланса между моите и неговите желания. Но знам едно: вече няма да се отказвам от себе си толкова лесно.

Кажете ми, струва ли си човек да прави компромиси до безкрайност? Или идва моментът, в който трябва да избере себе си?