Майчината обич или майчината вина: Историята на една майка, кърмила сина си осем години

— Мамо, пак ли ще говорим за това? — гласът на Петър трепереше, а погледът му се стрелкаше между мен и баща му. Стояхме в хола, където слънцето се бореше да пробие през тежките пердета. Беше тихо, но тишината беше натежала от думи, които никой не искаше да изрече.

— Трябва да говорим, Петре — намесих се аз, гласът ми беше по-тих от обикновено. — Вече си голям. Време е да спрем.

Петър стисна устни. Баща му, Иван, седеше на ръба на дивана, ръцете му бяха свити в юмруци. От месеци настояваше да прекратя кърменето, но аз все намирах оправдания. Казвах си, че така е по-добре за Петър, че това е нашата връзка, нашият малък свят. Но светът ни се беше стеснил до точката на задушаване.

Всичко започна преди осем години в малкия апартамент в Люлин. Петър беше слабичко бебе, често боледуваше. Лекарите казваха, че кърмата е най-доброто. Майка ми настояваше: „Кърми го колкото можеш! Това е здраве.“ И аз я послушах. Но никой не ми каза кога трябва да спра.

Годините минаваха. Петър растеше, но всяка вечер идваше при мен с молба: „Мамо, може ли още малко?“ Понякога се чувствах неудобно, особено когато съседките започнаха да шушукат. Веднъж чух Силвия от горния етаж да казва на друга жена: „Това дете е вече ученик! Какво прави тая Мария?“

Иван започна да се отдръпва от мен. Вечерите ни станаха студени, разговорите – кратки. „Ти го държиш като бебе! Как ще стане мъж?“ — крещеше той една нощ. Аз плаках дълго след това. Не знаех как да обясня, че не мога да спра. Чувствах се нужна само когато Петър ме търсеше.

В училище нещата се влошиха. Петър беше затворен, не играеше с другите деца. Учителката му ме извика: „Мария, синът ви има нужда от повече самостоятелност.“

— Мамо, защо другите деца не искат да играят с мен? — попита ме веднъж Петър.
— Може би са различни — отвърнах уклончиво.

Но истината беше друга. Бях го направила различен.

Една вечер Иван не се прибра. Остана при сестра си в Дружба. На другия ден ми каза:
— Ако не спреш с това, ще си тръгна.

Светът ми се срина. За първи път осъзнах, че любовта може да бъде задушаваща. Че понякога границите са нужни не само за детето, но и за майката.

Започнах да търся помощ. Отидох при психолог в кварталната поликлиника. Разказах всичко — за страха си да пусна Петър, за вината пред Иван, за срама пред съседите.

— Мария — каза ми жената отсреща — любовта е и умението да пуснеш детето си да порасне.

Вечерта седнах до Петър на леглото му.
— Знаеш ли, мамо те обича много. Но вече си голям и трябва да опиташ сам.
Той ме погледна с огромните си кафяви очи.
— Ще спреш ли да ме обичаш?
— Никога — прошепнах и го прегърнах силно.

Първите дни бяха ад. Петър плачеше нощем, аз също. Иван се върна вкъщи, но между нас остана пропаст от неизказани думи и болка.

Минаха месеци. Петър започна да играе с децата пред блока. Веднъж го видях как рита топка с Мартин и Виктор от съседния вход. Усмихна ми се отдалеч и за първи път усетих надежда.

Но вината остана. Понякога нощем се будя и се питам: „Дали не го нараних? Дали ще ми прости?“ Иван рядко говори за онези години. Понякога усещам как ме гледа с укор, друг път – с разбиране.

Сега пиша тази история с надеждата някоя майка да я прочете и да разбере: любовта не е само грижа и закрила, а и свобода и доверие.

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, щях ли да постъпя различно? А вие как бихте постъпили? Ще ми простите ли?