Сянката на миналото му: Битка за нашето семейство

– Пак ли тя? – прошепнах през зъби, докато Димитър затваряше телефона с трепереща ръка. Беше късна вечер, а в апартамента ни в „Люлин“ тишината тежеше като олово. Само гласът на бившата му съпруга – Мария – сякаш още ехтеше из стаята.

– Извинявай, Ива, но няма как. Тя каза, че Георги пак е болен и трябва да отида – отвърна той, без да ме погледне. Вече знаех сценария: Мария звъни, Димитър тръгва, а аз оставам сама с мислите си и с усещането, че никога няма да бъда на първо място в живота му.

Седнах на дивана, стиснала юмруци. Не беше първият път. Откакто заживяхме заедно, Мария не спираше да ни преследва с претенции, обиди и манипулации. Използваше Георги като оръжие – всяка негова настинка беше повод да разруши нашето спокойствие.

– Не разбираш ли, че тя го прави нарочно? – изкрещях след него, когато вече беше на прага. – Тя не иска ти да си щастлив! Не иска нас!

Димитър се обърна бавно. В очите му видях умората от години борба, вина и страх.

– Това е синът ми, Ива. Не мога да го оставя.

Вратата се затвори. Останах сама с тишината и с въпроса: „А мен кой ще ме избере?“

Преди Димитър животът ми беше подреден. Работех като учителка в 125-то училище, имах малък кръг приятели и мечтаех за семейство. Когато го срещнах на рождения ден на моя приятелка Елена, сякаш всичко се промени. Той беше внимателен, забавен, различен от всички мъже, които познавах. Само че носеше със себе си тежестта на едно разбито семейство.

Първите месеци бяха като приказка. После започнаха телефонните обаждания посред нощ, съобщенията с обвинения и заплахи от Мария. Веднъж дори дойде пред блока ни и крещя, че ще ми съсипе живота. Димитър се опитваше да балансира между нас двете, но винаги избираше нея – или по-скоро Георги.

– Мамо, защо леля Ива не ме харесва? – чух веднъж Георги да пита по време на една от редките ни срещи в парка „Западен парк“.

– Тя не те иска тук, миличък. Затова татко все по-рядко идва при теб – отвърна Мария с престорена загриженост, докато ме гледаше право в очите.

Стиснах зъби. Не исках да се карам пред детето. Но думите ѝ ме пронизаха като нож.

Вечерта казах на Димитър:
– Трябва да поставиш граници! Не може тя да те държи като заложник чрез Георги! Ние също сме семейство!

Той ме погледна отчаяно:
– Ако ѝ противореча, ще ми забрани да виждам сина си…

Така живеехме – между страха му да не изгуби Георги и моята болка от това, че винаги съм втора. Започнах да се затварям в себе си. На работа колежките ми шушукаха зад гърба ми:
– Горката Ива, пак ли онзи с проблемите? Защо не си намери някой свободен?

Майка ми също не одобряваше връзката ни:
– Дете мое, ще си съсипеш живота! Мъж с дете и бивша жена – само проблеми ще имаш!

Но аз обичах Димитър. Вярвах, че можем да изградим нещо истинско въпреки всичко.

Една вечер, след поредния скандал с Мария по телефона, Димитър се прибра пребледнял.
– Тя каза… каза, че ако не скъсам с теб, ще заведе дело за ограничаване на родителските ми права…

Погледнах го невярващо:
– И какво ще направиш?

Той замълча дълго.
– Не знам…

В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Станах и излязох навън. Вървях без посока из нощна София, докато сълзите ми замъгляваха погледа. Защо трябваше любовта ни да бъде наказание? Защо миналото му не ни оставяше на мира?

На следващия ден реших да говоря с Мария. Срещнахме се в едно кафене до „Славейков“.
– Какво искаш? – попита тя студено.
– Искам само спокойствие за всички ни. Защо правиш това?
Тя се усмихна горчиво:
– Защото той ми отне всичко. Сега ще види какво е…

В този момент разбрах – тя никога няма да спре. За нея това беше война.

Върнах се при Димитър и му казах истината:
– Ако не се изправиш срещу нея, ще ме изгубиш.

Той ме прегърна силно:
– Не мога без теб… Но не мога и без Георги…

Седмици наред живеехме в напрежение. Всеки ден очаквах нов удар от Мария – нова интрига, нова лъжа пред Георги или социалните служби. Започнах да се питам дали любовта ни е достатъчна.

Една вечер седнахме двамата на балкона и гледахме светлините на града.
– Ако трябва да избирам… – започна Димитър тихо.
– Не искам да избираш – прекъснах го аз. – Искам само да се бориш за нас така, както се бориш за него.

Той кимна със сълзи в очите.

Днес още сме заедно. Борим се всеки ден – срещу миналото му, срещу страховете ни, срещу чуждите интриги. Не знам дали ще победим. Но знам, че заслужаваме шанс за щастие.

Понякога се питам: Колко струва любовта? И кога най-сетне ще спре сянката на миналото му да руши нашето бъдеще?