Отгласите на неизречените предупреждения: Историята на една българска свекърва

– Не мога повече, Цветана! – гласът на Мария трепереше по телефона, а аз усещах как напрежението се просмуква в костите ми. – Калоян само лежи и гледа телевизия. Всичко е на моите рамене – децата, пазаруването, чистенето… Не издържам!

Стиснах слушалката по-силно, сякаш така можех да задържа думите ѝ да не се разпилеят из стаята. В този момент пред очите ми изплуваха всички онези вечери, когато я предупреждавах: „Мария, не го оставяй да ти се качва на главата. Ако свикне така, после ще ти е трудно.“ Тя само се усмихваше и казваше: „Оставете го, мама Цвети, той е уморен от работа.“

Сега обаче умората беше нейна. А аз… аз се чувствах виновна. Защото знаех колко лесно е да изпуснеш края и да превърнеш любовта в навик, а навика – в бреме.

– Мария, опитай се да поговориш с него – казах тихо. – Може би не осъзнава колко ти е тежко.

– Говорила съм! – избухна тя. – Само ми казва: „Ще го направя после.“ После никога не идва.

В този момент чух как малката им дъщеря, Ива, започна да плаче на заден фон. Мария въздъхна тежко.

– Трябва да затварям. Ако можеш, ела утре да ми помогнеш с децата…

– Ще дойда – обещах и затворих телефона.

Останах сама в кухнята си, между миризмата на вчерашна леща и тишината на празната къща. Мъжът ми, Георги, отдавна беше заминал за Германия – уж за няколко месеца работа, а вече минаха три години. Понякога си мисля дали не избяга от мен и от всичко това.

Погледнах снимката на стената – Калоян като малък, с усмивка до уши и рошава коса. Винаги съм го глезила повече от нужното. Георги често ми казваше:

– Цвети, остави го да си носи последствията! Не може все ти да му оправяш кашите.

Но аз не можех. Сърцето ми се късаше всеки път, когато го виждах тъжен или разочарован. И сега плащахме цената – всички.

На следващия ден отидох у Мария. Вратата беше открехната, а вътре цареше хаос – играчки по пода, разпилени дрехи, миризма на прегоряла манджа. Мария стоеше до прозореца с червени очи.

– Благодаря ти, че дойде – прошепна тя.

– Къде е Калоян?

– В спалнята. Спи.

Погледнах я внимателно. Беше отслабнала, под очите ѝ имаше сенки.

– Мария… – започнах внимателно. – Знам, че ти е трудно. Но трябва да поставиш граници. Ако не го направиш сега, после ще е още по-тежко.

Тя ме изгледа с отчаяние.

– А ти? Ти поставяше ли граници на Георги?

Въпросът ѝ ме удари като шамар. Спомних си как години наред търпях Георги да се прибира късно, да не помага вкъщи, да се държи така сякаш всичко му е позволено. И аз мълчах. За децата. За мира в къщата.

– Не… – признах тихо. – И затова сега съм сама.

Мария седна до мен и заплака. Прегърнах я неловко.

– Понякога си мисля дали не сбърках, че се омъжих за Калоян – прошепна тя.

– Не си сбъркала – казах твърдо. – Просто трябва да се научите да говорите един с друг. Да си казвате какво ви боли.

В този момент Калоян излезе от спалнята по боксерки и раздразнен поглед.

– Какво става тук? Защо всички сте толкова напрегнати?

Мария избърса сълзите си и го изгледа право в очите:

– Защото не мога повече сама! Имам нужда от теб! От помощта ти!

Калоян замълча за миг, после сви рамене:

– Преувеличаваш…

Не издържах и се намесих:

– Калояне! Ти си мъжът в тази къща! Време е да поемеш отговорност!

Той ме изгледа ядосано:

– Мамо, не се меси! Това са наши проблеми!

– Ваши са, но засягат всички ни! – отвърнах твърдо.

В този момент Ива се разплака още по-силно и Мария хукна към детската стая. Калоян остана насаме с мен.

– Мамо… Не знам какво да правя понякога – прошепна той неочаквано тихо.

Погледнах го с болка.

– Започни с малките неща. Измий чиниите. Изведи децата на разходка. Покажи ѝ, че я цениш.

Той кимна бавно и излезе от стаята.

Останах сама в хола им и си помислих: колко лесно е да изпуснеш нишката на разбирателството… Колко лесно е да превърнеш любовта в рутина и после да се чудиш къде изчезна всичко хубаво.

Вечерта си тръгнах уморена и замислена. По пътя към вкъщи си задавах въпроси без отговор: Дали можех да променя нещо? Дали ако бях по-строга с Калоян като малък, сега всичко щеше да е различно? Или просто такава ни е съдбата – да повтаряме грешките на родителите си?

А вие как мислите? Можем ли някога да избягаме от собствените си грешки или винаги ще ги предаваме нататък?