Мълчанието между нас: Историята на една майка и нейната дъщеря

– Пак ли ще стоиш до прозореца, мама? – гласът на съпруга ми, Иван, прозвуча уморено от коридора. Не му отговорих. Стоях и гледах как дъждът се стича по стъклото, а в мислите ми се въртеше само едно име – Мария. Дъщеря ми. Момичето, което израсна пред очите ми, а сега е само сянка в живота ми.

Измина година, откакто Мария си тръгна. Не просто напусна дома ни – тя напусна мен. Не вдига телефона, не отговаря на съобщенията ми. Понякога виждам снимки във Фейсбук – усмихната, с нови приятели, на някакъв концерт или в планината. Знам, че е жива и здрава, но за мен е пълна тишина. Празнота.

Преди бяхме неразделни. Тя казваше, че съм ѝ най-добрата приятелка. Споделяше ми всичко – първите трепети, разочарованията, мечтите си. Помня как вечер сядахме на балкона с по чаша чай и тя ми разказваше за момчето от класа си, което ѝ харесва, или за това как иска да стане художничка. Аз я слушах и се гордеех с нея. Бях сигурна, че винаги ще бъдем близки.

Но нещо се промени. Може би аз се промених. Или тя. Или светът около нас стана по-сложен.

– Остави я да си поживее, ще ѝ мине – казва Иван всяка вечер, докато гледа новините. Но аз не мога да оставя. Не мога да приема това мълчание.

Въртя в главата си последния ни разговор. Беше напрегнато. Мария беше решила да замине за София – приеха я в Художествената академия. Аз настоявах да остане тук, във Варна. Казах ѝ, че е още малка, че животът в столицата е труден, че няма да се справи сама. Тя ме гледаше с онзи поглед, който познавам толкова добре – смесица от болка и гняв.

– Мамо, не можеш вечно да ме държиш под крилото си! – извика тя тогава.
– Аз само искам най-доброто за теб! – отвърнах аз през сълзи.
– А може би не знаеш кое е най-доброто за мен…

Тогава затръшна вратата на стаята си. На следващия ден си събра багажа и замина. Без сбогом.

Оттогава всеки ден се питам: къде сбърках? Дали я задушавах с любовта си? Дали не ѝ дадох достатъчно свобода? Или просто така е трябвало да стане?

Съседката ми, леля Станка, ме срещна пред блока миналата седмица.
– Как е Марийчето? – попита тя с онази нотка на любопитство, която ме кара да се свивам вътрешно.
– Добре е – излъгах аз и побързах да се прибера.

Вечерите са най-тежки. Сядам на масата и гледам празното място срещу мен. Иван се опитва да ме разсее:
– Да идем на кино утре? Или на театър?
– Не ми се ходи…
– Животът продължава, Лили.

Знам, че е прав. Но как да продължа без нея?

Понякога си мисля да отида до София и да я потърся. Знам къде живее – веднъж видях адреса ѝ на една пратка, която получи тук преди време. Но после се спирам – страх ме е да не я отблъсна още повече.

Преди месец имах рожден ден. Надявах се на чудо – може би ще се обади, ще напише поне едно „Честит рожден ден, мамо“. Телефонът ми мълча цял ден. Вечерта плаках дълго в банята, за да не ме види Иван.

Сестра ми Катя казва:
– Остави я да порасне сама. И аз имах тежък период с нашите навремето.
Но Катя не разбира – тя няма деца.

Понякога си мисля за майка ми – как сме се карали като бях млада, как съм ѝ затръшвала вратата под носа и съм я обвинявала във всичко. А после времето мина и започнах да разбирам колко много ме е обичала. Дали Мария някога ще разбере това за мен?

Една вечер Иван седна до мен и сложи ръка на рамото ми:
– Лили, ти си добра майка. Просто Мария има нужда от време.
– Ами ако никога не се върне? Ако никога не ми прости?
– Ще се върне. Всички деца се връщат рано или късно.

Но аз не съм сигурна.

Скоро видях нова снимка на Мария във Фейсбук – усмихната до някакво момче с китара. Изглеждаше щастлива. За миг почувствах облекчение – поне е добре. После ревността ме прониза: защо може да бъде щастлива без мен?

Всяка вечер пиша писма до нея – в тефтера си, който никой не чете:
„Скъпа Мария,
Не знам дали някога ще прочетеш това…“

Понякога си представям как един ден ще се върне у дома и ще седнем пак на балкона с чай в ръце. Ще ми разкаже всичко – за живота си в София, за новите приятели, за любовите и разочарованията си. Ще ѝ кажа колко много я обичам и колко много ми липсваше.

Но засега остава само тишината.

Може би трябваше да ѝ дам повече свобода? Може би трябваше повече да слушам и по-малко да говоря? Или просто така е животът – децата порастват и тръгват по своя път…

Кажете ми, вие как бихте постъпили? Кога една майка трябва да пусне детето си? И дали някога болката от това мълчание изчезва?