Непоканеният гост: Бурята в нашия малък дом

— Не мога повече така, Стефане! — гласът ми трепери, докато държа чаша вода с две ръце, сякаш само тя ме крепи да не се разпадна.

Стефан стои до прозореца, с гръб към мен, и мълчи. Въздухът в малката ни кухня е наситен с напрежение, което можеш да режеш с нож. От стаята на Мария се чува музика — някакъв тежък рап, който ме кара да се чувствам още по-изолирана в собствения си дом.

Преди две години, когато казах „да“ на Стефан в една малка църква в Княжево, бях сигурна, че любовта ни ще е достатъчна. Той беше разведен, имаше дъщеря от предишния си брак, но аз вярвах, че ще намерим начин да съжителстваме. Мария живееше с майка си в Пловдив и виждахме момичето само през уикендите. Беше трудно, но поносимо.

Всичко се промени преди шест месеца. Една вечер Стефан се прибра по-рано от работа и ме погледна така, както никога досега — с тревога и вина.

— Мила, трябва да поговорим. Мария ще дойде да живее при нас. Майка ѝ заминава за чужбина заради новата си работа и няма кой да я гледа.

Почувствах как подът под краката ми се разклаща. Нашият двустаен апартамент в Люлин беше тесен дори за двама възрастни. А сега — тийнейджърка с всичките ѝ проблеми и настроения?

Първите седмици бяха като буря. Мария беше затворена, почти не говореше с мен. Вечерите минаваха в тишина или с караници за дреболии — кой ще измие чиниите, защо пак е оставила дрехите си на пода, защо не си е изключила лампата. Стефан се опитваше да бъде медиатор, но често просто избягваше конфликтите и се затваряше в себе си.

Една вечер, докато оправях масата за вечеря, чух как Мария говори по телефона:

— Не знам как ще издържа тук. Тая жена само ми се кара! — думите ѝ ме пронизаха като нож.

Влязох в стаята ѝ без да почукам. — Мария, аз не съм ти враг! Опитвам се да помогна, но ти не ми даваш шанс!

Тя ме изгледа с празен поглед и просто затвори вратата пред лицето ми.

Стефан започна да се прибира все по-късно от работа. Вечерите ни станаха студени и безмълвни. Често го намирах да гледа старите снимки на Мария като малка — усмихната, щастлива, далеч от този хаос.

Една неделя сутрин реших да направя любимите палачинки на всички. Исках поне за малко да върна усещането за семейство. Когато ги сложих на масата, Мария само ги погледна и каза:

— Мама ги прави по-добре.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Стефан не каза нищо. Само стана и излезе на балкона да пуши.

Започнах да се чувствам като чужденец в собствения си дом. Приятелките ми казваха: „Това е временно, ще мине.“ Но времето минаваше, а напрежението растеше. Започнах да се улавям как избягвам дома си — оставах по-дълго на работа, срещах се с колежки след работа само и само да не се прибирам.

Една вечер избухнах. — Стефане, не мога повече! Чувствам се невидима! Ти си между нас като призрак! Не мога да живея така!

Той ме погледна уморено:
— Какво искаш да направя? Това е дъщеря ми! Не мога да я изгоня!

— Не искам да я гониш! Искам поне веднъж някой да помисли и за мен! За нас!

Той замълча. В този момент разбрах колко самотна съм станала.

Дните минаваха в рутина — работа, дом, тишина. Мария започна да излиза все по-често с приятели, връщаше се късно. Една вечер не се прибра изобщо. Стефан беше отчаян — звъня ѝ десетки пъти, обиколи квартала. Аз стоях на дивана и се чудех дали изобщо имам право да се притеснявам.

На сутринта тя се прибра — разрошена, с подпухнали очи.
— Извинявай — каза тихо и се затвори в стаята си.

Стефан ме прегърна за първи път от месеци.
— Благодаря ти, че си тук — прошепна.

Но аз вече не бях сигурна дали искам да бъда тук.

Сега стоя в кухнята с чаша вода и гледам през прозореца към панелните блокове на Люлин. Чудя се дали любовта е достатъчна, когато домът ти вече не е твоя крепост.

А вие какво бихте направили? Кога човек трябва да избере себе си пред семейството?