Втори шанс или изгубена младост: Когато дъщеря ми се върна у дома с дете

– Мамо, няма къде да отида. – Гласът на Мария трепереше, докато държеше малката Ива за ръка. В очите ѝ се четеше отчаяние, а в моите – умора, която не можех да скрия.

Беше късен ноемврийски следобед, когато дъщеря ми се върна у дома – не сама, а с тригодишната си дъщеря и два огромни куфара. Вратата хлопна зад гърба им и сякаш затвори последната страница на мечтите ми за спокойствие. Не че не обичах Мария или малката Ива – напротив, те бяха всичко за мен. Но когато навърших четиридесет и пет, започнах да броя дните до момента, в който ще мога да живея за себе си. Да отида на кино посред седмицата, да се разхождам с кучето из Борисовата градина без да гледам часовника, да си позволя малко пътешествие до Пловдив или Велико Търново. Сега обаче всичко това изглеждаше като далечен сън.

– Ще се оправим, мамо, нали? – прошепна Мария, докато слагаше Ива на дивана.

– Ще се оправим – отвърнах, макар че в гърдите ми се надигаше вълна от страх и безсилие.

Първите дни минаха в хаос. Ива плачеше нощем, Мария се затваряше в стаята си и не искаше да говори. Аз тичах между работа, пазаруване и готвене, опитвайки се да запълня празнотата с действие. Съседката леля Пенка не пропусна да подхвърли:

– Ех, Даниела, пак ти се падна тежкото. А уж щеше да си почиваш…

Понякога вечер, когато всички заспиваха, сядах на балкона с чаша чай и гледах светлините на София. Питах се: „Това ли е моят живот? Това ли заслужих след толкова години труд и грижи?“

Мария беше пречупена. След развода с Петър сякаш беше изгубила себе си. Не говореше много, избягваше приятелките си, а аз усещах как тежестта на нейното страдание пада върху мен. Опитвах се да я подкрепя:

– Миличка, знам че ти е трудно, но трябва да продължиш напред. Ива има нужда от теб.

– Не мога, мамо… Всичко ме боли. – Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

– Ще мине. Всичко минава. – Прегърнах я силно, макар че вътрешно се чувствах празна.

С времето започнах да усещам как старата умора се връща. Сутрин ставах рано, приготвях закуска за всички, водех Ива на детска градина, после тичах на работа в книжарницата. Вечер готвех, помагах на Мария с документите за социалните помощи, слушах оплакванията ѝ за Петър и за живота като цяло. Приятелките ми звъняха:

– Даниела, хайде на театър тази сряда!

– Не мога… Ива е болна.

– Ами уикенда в Банско?

– Мария има интервю за работа…

Малко по малко започнах да губя себе си. Веднъж дори избухнах:

– Не мога повече! – извиках на Мария една вечер. – И аз имам нужда от почивка! Не съм вечна!

Тя ме погледна като ранено животно:

– Извинявай… Знам, че ти е тежко. Но къде да отида? Кой ще ми помогне?

Замълчах. Какво можех да кажа? Българската майка винаги поема всичко – така е било и така ще бъде.

С времето обаче започнах да забелязвам малки промени. Мария намери работа като счетоводителка в една малка фирма. Започна да излиза повече, да се усмихва понякога. Ива свикна с новото училище и намери приятелчета в квартала. Аз също започнах да намирам малки радости – сутрешното кафе на терасата, кратките разходки с кучето из Южния парк.

Но вътре в мен остана една празнина. Често си мислех: „Ами ако никога не успея да живея за себе си? Ако винаги ще бъда нечия майка, нечия баба, нечий спасител?“

Една вечер седнахме трите на масата – аз, Мария и Ива. Гледах ги как се смеят на някаква глупава детска шега и усетих топлина в сърцето си. Може би това е смисълът – да дадеш всичко от себе си за другите. Но понякога толкова много ми се иска просто да бъда Даниела – жена със свои мечти и желания.

Скъпи читатели, кажете ми: Кога идва моментът човек да избере себе си? Или нашият дълг към семейството никога не свършва?