Татко ще бъде на сватбата ми, независимо дали ти харесва или не

– Не искам да го виждам! – гласът на майка ми пронизва въздуха като нож. Стоя в средата на хола, с поканите за сватбата в ръце, а тя трепери от гняв. – Ако той прекрачи прага, аз си тръгвам!

Поглеждам я – очите ѝ са пълни със сълзи, но и с нещо по-страшно: обида, натрупвана с години. В този момент се връщам назад – към онази вечер, когато ѝ казах, че съм бременна. Беше зима, навън валеше сняг, а у дома беше студено не само заради разваленото парно.

– Той ще те съсипе, Ели! – изкрещя тя тогава. – Знаеш ли какво е да отглеждаш дете сама? Баща ти не даде и стотинка, когато ти беше малка!

Но аз не исках да слушам. Бях влюбена в Петър и вярвах, че всичко ще се нареди. Само че баща ми, Стефан, сякаш усети, че губи контрол над мен. Когато му казах за бебето, той замълча дълго, после само каза:

– Щом си решила да си с него, повече пари няма да видиш от мен.

Така започнаха годините на мълчание между нас. Майка ми работеше на две места, за да ни издържа. Аз гледах как тя се прегърбва от умора, но никога не се оплака. Само понякога вечер, когато мислеше, че спя, я чувах да плаче тихо в кухнята.

Сега, след толкова време, баща ми се появи отново. Дойде на рождения ми ден с букет рози и очи, пълни с вина.

– Прости ми, Ели – прошепна той. – Знам, че не бях до теб. Но искам да бъда част от живота ти. И от живота на внучето си.

Сърцето ми се сви. Винаги съм мечтала баща ми да ме води до олтара. Но майка ми… тя беше тази, която никога не ме изостави.

– Мамо – започвам тихо сега, докато тя стои срещу мен като ранено животно. – Разбирам те. Но той е моят баща. Искам да бъде на сватбата ми.

– А аз? – гласът ѝ трепери. – Аз какво съм за теб? Всичко ли забрави?

– Не! – извиквам през сълзи. – Ти си всичко за мен! Но не мога да избера между вас двамата.

Мълчание. Само тиктакането на часовника се чува.

– Той те изостави – прошепва тя. – Аз останах.

– Знам… Но ако не му дам шанс сега, ще съжалявам цял живот.

Майка ми обръща гръб и излиза от стаята. Чувам как затръшва вратата на спалнята си.

Седя сама в хола и се чудя: защо трябва да страдаме всички заради грешките на миналото? Защо любовта към единия родител трябва да означава предателство към другия?

Денят на сватбата наближава. Петър ме държи за ръка и ме гледа с тревога.

– Сигурна ли си? – пита ме вечерта преди големия ден.

– Не знам… – признавам си. – Но ако не опитам да ги събера поне веднъж, ще се мразя завинаги.

На самата сватба атмосферата е напрегната като пред буря. Майка ми е в единия край на залата, баща ми – в другия. Всички гости усещат напрежението.

Когато идва моментът за първия танц с родителите, поглеждам към тях. Сълзите напират в очите ми.

– Мамо… Татко… Моля ви…

Те се споглеждат за първи път от години. Виждам болката и гордостта в очите им. Баща ми пристъпва напред и подава ръка на майка ми.

– За Елица – казва тихо.

Тя колебливо посяга и двамата ме обгръщат в прегръдка. За миг всички стари рани избледняват пред любовта към детето им.

След сватбата майка ми още е обидена, но вече говори за баща ми без омраза в гласа си. А аз се питам: дали някога ще можем истински да простим? Или миналото винаги ще ни държи в плен?

Какво бихте направили в моята ситуация? Може ли едно семейство да се излекува от старите рани или някои болки остават завинаги?