Дъщеря ми ми изпраща пари всеки месец: Тя ме моли да не казвам на съпруга ѝ

— Мамо, моля те, не казвай на Петър. Моля те! — гласът на Мария трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад покривите на нашата малка къща в Кюстендил, а аз стоях до прозореца, стискайки телефона така, сякаш от това зависеше животът ми.

— Мария, не мога да продължавам така — прошепнах аз. — Не е честно към теб. Не е честно и към него.

Тя замълча за миг, после въздъхна тежко:

— Мамо, ти си ми всичко. Ако не беше ти… Знаеш какво беше, когато татко си тръгна. Аз не искам да се тревожиш за нищо. Петър няма да разбере. Просто… моля те.

Затворих очи и си спомних онези години — как държах Мария за ръка, докато вървяхме към училище през зимата, с обувки, които пропускаха сняг. Как продавах буркани със сладко на пазара, за да имаме за хляб. Как всяка вечер се молех да не се разболея, защото нямаше кой да ни помогне.

Сега Мария живееше в София, имаше добра работа в счетоводна фирма, а аз — пенсия от 340 лева и старата къща на майка ми. Всеки месец тя ми изпращаше по 300 лева. „За лекарства и храна, мамо“, казваше тя. Но винаги добавяше: „Петър не трябва да знае. Ще се ядоса. Ще каже, че сме прекалено обвързани.“

Петър… Никога не съм го харесвала напълно. Беше студен, дистанциран. Винаги говореше за „самостоятелност“ и „граници“. Когато идваха на гости, той стоеше с кръстосани ръце и гледаше телевизия, докато аз и Мария готвехме и се смеехме в кухнята.

Една вечер през март, докато броях стотинките за сметките, телефонът иззвъня отново.

— Мамо, добре ли си? — попита Мария.

— Добре съм, миличка. Само малко ме боли кръста.

— Купи си лекарствата! И не забравяй — ако Петър пита, кажи му, че си взела пари от пенсията.

— Мария… — започнах аз, но тя вече беше затворила.

Вечерта седнах пред огледалото и се загледах в себе си. Бях остаряла. Косата ми беше побеляла, ръцете ми — напукани от работа. Но най-много ме болеше душата. Защо трябваше да крием? Защо добрината на дъщеря ми трябваше да бъде тайна?

На следващата седмица Мария и Петър дойдоха на гости. Тя изглеждаше уморена, а той — както винаги — сериозен.

— Как си, майко? — попита той с равен тон.

— Добре съм, Петре. Благодаря.

Мария ме погледна с онзи поглед — молещ, тревожен.

Докато приготвяхме салатата в кухнята, тя прошепна:

— Мамо, моля те…

— Знам — отвърнах аз тихо. — Няма да кажа нищо.

Но тази вечер не можех да спя. Чувствах се като крадец в собствения си дом. Бях ли лоша майка? Или просто прекалено зависима? А може би просто обичах дъщеря си твърде много…

Минаха месеци. Парите идваха редовно. С тях плащах сметките, купувах храна и лекарства. Но всеки път, когато ги взимах от пощата, усещах срам и вина.

Един ден съседката ми Пенка ме попита:

— Абе, Галя, как се справяш с тези цени? Аз едва връзвам двата края!

Погледнах я и усетих как бузите ми пламват.

— Ами… Мария помага понякога — измънках аз.

— Ех, златно момиче! Дано и моите деца да са като твоята!

Но аз знаех истината — че това „помагане“ е тайна, която тежи между мен и дъщеря ми като камък.

Една вечер реших да говоря с Мария открито.

— Мария, не мога повече така. Не искам да живея в лъжа. Ако Петър разбере…

Тя избухна в сълзи:

— Мамо, моля те! Той няма да разбере! Той мисли, че трябва да си самостоятелна! Ако разбере, ще има скандали… Моля те!

Прегърнах я силно. Усетих колко е крехка всъщност — моето пораснало момиче, което все още носи товара на нашето минало.

Сега седя сама в кухнята и пиша тези редове. Чудя се: правилно ли е да пазим такива тайни в семейството? Или трябва да бъдем честни един с друг — дори когато истината боли?

Кажете ми — какво бихте направили на мое място? Колко струва истината в едно българско семейство?