Когато изборът на сина ми разтърси целия ни свят

– Мамо, моля те, не започвай пак! – гласът на Петър трепереше, а очите му се впиваха в мен с отчаяна молба. Стояхме пред входа на панелката в Люлин, където живееше бъдещата му годеница – Мария. В ръцете си стисках букет карамфили, който вече изглеждаше нелепо, а в гърдите ми бушуваше буря.

– Петре, не мога да се преструвам, че всичко е наред! – прошепнах през зъби. – Не виждаш ли в какво семейство се забъркваш?

Той въздъхна тежко и натисна звънеца. Вратата се отвори рязко и пред нас застана мъж с разкопчана риза и зачервено лице. Миризмата на ракия ни удари като шамар.

– Ааа, ето ги младоженците! – изрева той и протегна ръка към мен. – Аз съм Иван, бащата на Мария. Заповядайте, заповядайте!

Петър ме погледна умоляващо, но аз едва се сдържах да не се обърна и да си тръгна. Влязохме в малкия апартамент, където по масата вече имаше разлята салата, празни чаши и пепелници, препълнени с фасове. Мария стоеше до прозореца и нервно въртеше кичур от косата си.

– Мамо, това е Мария – представи я Петър.

– Здравейте – промълви тя тихо и не посмя да ме погледне в очите.

Опитах се да се усмихна, но усещах как гневът ми кипи под повърхността. Как можеше синът ми – отличникът на класа, студентът по медицина, момчето с толкова перспективи – да избере точно това момиче? Момиче от семейство, където алкохолът беше ежедневие, а скандалите – фон на всяка вечер.

Вечерята започна неловко. Иван сипваше ракия на всички и настояваше да пием „за здравето на младите“. Петър отказа учтиво, но Иван не спря да настоява.

– Какво ще кажат хората? – прошепнах на сина си, докато Иван излезе до кухнята.

– Мамо, обичам я. Не мога да я оставя само защото семейството ѝ е различно – отвърна той твърдо.

– Различно? Това е катастрофа! – изпуснах се аз. – Ти заслужаваш нещо повече!

Мария чу думите ми и очите ѝ се напълниха със сълзи. Петър стана рязко от масата и излезе на балкона. Аз останах сама с Мария.

– Съжалявам… – прошепна тя. – Знам, че не ме харесвате. Но аз наистина обичам Петър.

Гледах я дълго. Виждах страха ѝ, болката ѝ… и нещо друго – решителност. Спомних си за всички онези деца от домовете, които съм подкрепяла през годините. За историите им, за болката им… Защо тогава не мога да приема Мария?

В този момент Иван се върна с нова бутилка и започна да пее стара градска песен. Съседите почукаха по стената, а аз се почувствах като в капан.

На връщане към вкъщи Петър мълчеше. В асансьора го попитах:

– Защо избра точно нея? От всички момичета…

Той ме погледна уморено:

– Защото тя е единствената, която ме разбира истински. Не ме интересува миналото ѝ или семейството ѝ. Аз я обичам.

Дните минаваха в напрежение. На работа колежките ми разказваха за децата си – едната щеше да става адвокатка, другата заминаваше за Германия. Аз мълчах. Срамувах се да кажа истината.

Една вечер Петър се прибра късно и каза:

– Мамо, ще се оженим. Искам да дойдеш на сватбата.

Сърцето ми се сви. Представих си отново Иван – пиян и шумен сред гостите… Представих си Мария – тиха и уплашена…

– Не знам дали мога – отвърнах честно.

Той само кимна и излезе от стаята.

Седях сама до прозореца цяла нощ. Спомнях си за всички онези деца без родители, които съм прегръщала по празниците… Защо не мога да прегърна момичето на собствения си син?

Сватбата беше скромна – в малък ресторант в квартала. Иван пак беше пиян още преди първия танц. Гостите шушукаха зад гърба ми. Но когато видях Петър и Мария да танцуват заедно, усетих нещо странно – може би надежда?

След сватбата животът ни не стана по-лесен. Иван често звънеше посред нощ пиян и търсеше Мария. Тя плачеше в кухнята, а Петър я утешаваше. Аз стоях в другата стая и се питах: дали някога ще мога да приема този избор?

Сега пиша тези редове с надеждата някой да ме разбере. Къде сгреших като майка? Дали любовта към детето означава винаги да приемаш всичко безусловно? Или понякога трябва да се бориш за неговото щастие по свой начин?

Кажете ми: ако бяхте на мое място, какво бихте направили?