Мама се върна у дома: Когато любовта и грижата се превръщат в изпитание

– Пак ли ще стоиш до късно пред компютъра? – гласът на майка ми пронизва тишината в хола, докато аз се опитвам да довърша служебния отчет.

Поглеждам часовника – 21:47. Съпругът ми, Георги, вече е в спалнята, а дъщеря ни Ива се върти нервно в леглото си. От седем месеца майка ми живее с нас. Седем месеца, откакто падна по стълбите в родния ни град и лекарите казаха, че не може повече да живее сама. Тогава не се поколебах – „Ще я взема при нас!“, казах на Георги. „Тя е майка ми.“

Но никой не ми каза, че ще е толкова трудно. Че ще се чувствам като чужденец в собствения си дом. Че ще започна да се страхувам от всяко нейно „Добро утро“, защото знам, че след него ще последва поредната критика или упрек.

– Мамо, трябва да работя – отвръщам тихо, но тя вече е до мен.
– Ами детето? Кога ще му обърнеш внимание? Едно време аз не съм оставяла теб така…

Всяка дума е като игла. Знам, че е права – Ива има нужда от мен. Но и работата ме чака, и Георги все по-често мълчи на масата. Вечерите ни вече не са същите – няма ги тихите разговори, смеха, спонтанните прегръдки. Всичко е подчинено на нейните нужди: лекарствата ѝ, храната ѝ, телевизионните ѝ предавания.

Понякога нощем лежа будна и се чудя: кога домът ми стана чужд? Кога започнах да се страхувам от майка си?

– Не можеш ли поне веднъж да сготвиш като хората? – чува се от кухнята на следващата сутрин. Георги стиска устни, а Ива гледа в чинията си.
– Мамо, правя каквото мога – прошепвам.
– Едно време бяхте по-добре възпитани. Сега всичко е на бързо, на крак… – тя въздиша тежко и излиза от стаята.

Георги ме поглежда със съчувствие:
– Трябва да поговорим. Така не може да продължава.

Знам го. Но какво да направя? Да я върна в онзи празен апартамент? Да я оставя сама?

В неделята Ива идва при мен с тетрадката си:
– Мамо, ще ми помогнеш ли с домашното?
– Разбира се, слънце.

Но още преди да седнем, майка ми влиза:
– Не забравяй лекарствата ми! И после трябва да изчистиш банята – пак е мръсна.

Ива въздъхва и се отдалечава. Виждам разочарованието в очите ѝ. Още една пропусната възможност да бъда майка.

Вечерта Георги настоява:
– Трябва да говориш с нея. Не можем повече така.

Събирам смелост. Влизам при майка ми в стаята ѝ.
– Мамо, трябва да поговорим.
– Какво има пак? – пита тя подозрително.
– Моля те… опитай се да ни разбереш. Трудно ни е на всички. Искам да си тук, но… понякога имам чувството, че вече не съм част от собствения си живот.

Тя ме гледа дълго. После избухва:
– Значи ти преча! Знаех си! Всички сте еднакви – щом остареем, ставаме излишни!

Сълзите ѝ ме разкъсват отвътре. Прегръщам я, но тя ме отблъсква.
– Остави ме! Не искам да съм товар!

Излизам разтреперана. Георги ме чака в коридора.
– Какво ще правим?
– Не знам… – прошепвам.

Дните минават в напрежение. Майка ми става все по-мълчалива, а Ива все по-отдалечена. Веднъж я чувам да казва на приятелката си:
– У дома е тъжно. Баба все плаче, мама все работи…

Вината ме задушава. Опитвам се да бъда всичко за всички – добра дъщеря, майка, съпруга. Но сякаш губя себе си.

Една вечер Георги ми казва:
– Ако не намерим решение, ще се разпаднем като семейство.

Тогава взимам решение – търся помощ от социален работник. Срещаме се тримата – аз, Георги и майка ми. Говорим дълго за нуждите ѝ, за нашите граници, за възможността тя да посещава дневен център за възрастни хора.

Първоначално тя отказва категорично:
– Няма да ме затворите при чужди хора!

Но след време започва да ходи два пъти седмично. Връща се по-усмихната, разказва за нови познанства. Вкъщи напрежението намалява малко по малко.

Понякога пак има спорове, пак има сълзи. Но вече не съм сама в битката си – научих се да моля за помощ и да поставям граници.

Сега вечерите ни са по-спокойни. Ива пак идва при мен с тетрадката си. Георги ме прегръща по-често.

Но все още се питам: дали някога ще мога да бъда едновременно добра дъщеря и щастлива майка? Какво бихте направили на мое място?