Шест години грижа за баба: Историята на една измамена снаха

– Не мога повече, Мартине! – изкрещях, докато чиниите трещяха в ръцете ми. – Шест години! Шест години се грижа за баба ти, а майка ти дори не се обажда да попита как сме!

Мартин стоеше в коридора, стиснал устни, с онзи поглед, който ме побъркваше – уж разбиращ, а всъщност празен. – Какво искаш да направя? – прошепна той. – Майка ми работи в Германия, праща пари…

– Пари? – прекъснах го. – Пари ли? А аз? А нашето дете? А нощите, когато баба ти крещи от болка и аз тичам като луда? Кой ще ми върне тези години?

В този момент баба Стоянка отново извика от стаята си. Стиснах зъби и избърсах сълзите си. Влязох при нея с усмивка, която вече не можех да излъжа дори себе си.

– Момиче, дай ми водичка… – прошепна тя с треперещ глас.

Подадох ѝ чашата и я погалих по косата. Баба Стоянка беше добра жена, но болестта я беше превърнала в сянка на себе си. Понякога ме бъркаше с майка си, друг път ме наричаше „лошата снаха“. Но аз не ѝ се сърдех. Сърдех се на Мартин. На свекърва ми. На себе си.

Всичко започна преди шест години. Тогава бяхме още млади, влюбени, с малко бебе и големи мечти. Свекърва ми – леля Галя – дойде една вечер с торта и усмивка.

– Деца, имам предложение! – каза тя и седна тежко на дивана. – В Германия търсят жени за гледане на възрастни хора. Пари дават хубави! Ще мога да ви помагам повече.

Мартин веднага се съгласи. Аз се поколебах.

– А баба Стоянка? – попитах тихо.

– Ще я гледате вие! Нали сте семейство! – усмихна се леля Галя и ме потупа по ръката.

Така започна всичко. Първите месеци бяха трудни, но вярвах, че го правя за доброто на всички. После времето минаваше, а помощта от свекърва ми се свеждаше до няколко банкноти и редки телефонни обаждания.

– Как е мама? – питаше тя Мартин.

– Добре е – отговаряше той.

– А детето? А жена ти?

– Всички сме добре.

Но аз не бях добре. Станах невидима за всички. Приятелките ми спряха да ме канят навън – все бях заета с баба или с детето. Работата ми остана на заден план. Мечтите ми избледняха.

Една вечер, докато къпех баба Стоянка, тя ме хвана за ръката и прошепна:

– Ти си добра жена… Но защо плачеш нощем?

Не ѝ отговорих. Как да ѝ кажа, че се чувствам като прислужница в собствения си дом?

С времето започнах да усещам как Мартин се отдалечава от мен. Вечерите му пред телевизора станаха по-дълги, разговорите ни – по-кратки. Детето растеше между двама родители, които все по-рядко се смееха заедно.

Един ден получих писмо от свекърва ми:

„Скъпа Мария,
Знам, че ти е трудно, но вярвай ми – всичко това е за доброто на семейството ни. Скоро ще се върна и ще ти помогна повече. Обичам ви!“

Писмото беше написано набързо, без грам съчувствие към мен. Почувствах се още по-сама.

Минаха още две години. Баба Стоянка вече не ставаше от леглото. Аз сменях памперси, готвех специални ястия, водех я по лекари. Мартин все по-често закъсняваше от работа.

Една вечер го попитах:

– Обичаш ли ме още?

Той замълча дълго.

– Не знам… Всичко е толкова объркано…

Тогава разбрах, че не само аз съм изгубила себе си в тази къща.

Когато баба Стоянка почина миналата есен, очаквах поне тогава свекърва ми да се върне и да ни подкрепи. Вместо това получихме обаждане:

– Не мога да дойда сега, имам работа! Погрижете се вие!

Погребението мина тихо, без много хора. Аз плаках не само за баба Стоянка, а и за себе си – за всичко изгубено през тези шест години.

След това очаквах нещо да се промени. Но нищо не се промени. Свекърва ми продължи да праща пари и обещания от Германия. Мартин стана още по-затворен. Детето ни започна да пита защо мама винаги е тъжна.

Сега седя сама в кухнята и пиша тази история. Чудя се дали има смисъл да продължавам така. Дали някой някога ще оцени жертвите ми? Или просто ще остана „добрата снаха“, която всички използват?

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, щях ли пак да избера този живот? Или щях да избера себе си?

Кажете ми вие: заслужава ли си да жертваш себе си заради семейството? Или идва момент, когато трябва да кажеш „стига“?