Развод след лято на морето: Историята на един мъж между две жени

– Стефане, пак ли ще седиш като паметник? – гласът на тъщата ми, Мария, прониза утрото в малката квартира в Созопол. Беше началото на август, а морето, което винаги съм обичал, сега ми се струваше като затвор. Съпругата ми, Даниела, стоеше до прозореца и гледаше навън, сякаш не чува нищо. Аз се опитвах да не избухна.

– Мамо, остави го – каза тя тихо, но без особено убеждение. – Той просто е уморен.

– Уморен? От какво? От това, че цяла година работи в офиса и сега не може да помогне малко? – не спираше Мария. – Ако беше моят покоен съпруг, щеше да е на плажа с кофата и лопатката още в шест сутринта!

Стиснах зъби. Това беше вторият ми брак. Първият се разпадна заради недоразумения и липса на комуникация. Мислех, че с Даниела ще е различно. Тя също беше минала през развод и вярвах, че ще се разбираме по-добре. Но не бях предвидил едно – майка ѝ.

Още от първия ден на почивката тя се държеше като надзирател. Всичко трябваше да е по нейния план – кога ще ходим на плаж, кога ще ядем, кога ще излизаме. Всяка вечер имаше критика – как съм обелил картофите за таратора, как съм подредил хавлиите, как съм говорил с продавачката в магазина.

– Стефане, ти изобщо не уважаваш жена си! – изсъска тя една вечер, когато се прибрахме от разходка. – Ако я обичаше истински, щеше да ѝ помагаш повече!

Погледнах Даниела с надежда да ме защити. Тя само сведе глава.

– Мамо, стига вече – прошепна тя.

– Не! Трябва да се научи! – настоя Мария.

В този момент нещо в мен се пречупи. Спомних си как след първия си развод бях останал сам в празния апартамент и се чувствах като провален човек. Когато срещнах Даниела, тя беше топла и разбираща. Но с времето започнах да усещам, че тя има нужда от мен повече като подкрепа срещу самотата си, отколкото като партньор. А майка ѝ… тя сякаш беше третият човек в нашия брак.

Една вечер седяхме на терасата. Морето шумеше някъде далеч, а аз усещах как въздухът става все по-тежък.

– Даниела, така не мога повече – казах тихо. – Чувствам се като гост в собствения си живот.

Тя ме погледна с уморени очи.

– Знам… Но не мога да кажа нищо на мама. Тя е сама от години. Ако я оставя сама, ще се разболее.

– А аз? – попитах аз. – Аз не съм ли важен?

Тя замълча.

На следващия ден Мария отново започна с упреците си още преди закуска. Не издържах и излязох навън. Разхождах се по брега и мислех за живота си. Защо винаги трябваше да се чувствам виновен? Защо никой не виждаше моите усилия? Защо трябваше да търпя унижения само защото някой друг е самотен?

Върнах се късно вечерта. Даниела ме чакаше на терасата.

– Къде беше? Мама се притесни.

– Не ме интересува – отвърнах аз. – Реших нещо. Когато се върнем в София, ще подам молба за развод.

Тя пребледня.

– Не можеш… Стефане, моля те! Това е само лято! Ще мине!

– Не е само лято – казах твърдо. – Това е целият ни живот. Аз не мога повече така.

Мария излезе и започна да крещи:

– Как смееш! След всичко, което направихме за теб! Кой ще те вземе след два развода? Мислиш ли, че си толкова ценен?

Тези думи ме удариха право в сърцето. Може би имаше право. Може би не струвах много. Но поне заслужавах спокойствие.

След като се прибрахме в София, изпълних заканата си. Подадох молба за развод. Даниела плака дни наред. Мария звъня по телефона и ме заплашваше с какво ли не – че ще разкаже на всички роднини какъв неблагодарник съм бил, че ще ме съсипе пред общите ни приятели.

Колегите ми в офиса започнаха да шушукат зад гърба ми. „Пак ли той?“, „Явно проблемът е в него…“

Понякога вечер стоя сам в апартамента и слушам тишината. Питам се дали направих правилното нещо. Дали можех да бъда по-търпелив? Или просто трябваше да сложа граници още в началото?

Майка ми ме подкрепи:

– Сине, никоя жена не заслужава да живее под диктата на майка си цял живот. Ти също имаш право на щастие.

Но все пак… чувството за вина не ме напуска напълно.

Сега стоя тук и пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Имали ли сте подобни преживявания? Кога трябва да кажем „стига“ и да изберем себе си пред семейните очаквания?

Може би щастието идва тогава, когато най-накрая спрем да живеем заради другите и започнем да живеем за себе си… Или греша?