Изоставен в началото: Историята на Иван и търсенето на дом

– Не го пипай, Мария! Не знаеш какво може да има! – гласът на сестрата отекна в коридора на болницата в Пловдив, докато аз, едва няколкодневен, лежах в инкубатора, обвит в синия плат. Майка ми не беше там. Никога не беше там. Казват, че когато ме е видяла за първи път, е извърнала глава и е прошепнала: „Не мога.“

Роден съм с рядко генетично заболяване – кожата ми е по-чувствителна, очите ми са светли като мляко, а косата – почти бяла. Лекарите казаха, че ще имам нужда от специални грижи. Родителите ми не можеха да се справят. Или не искаха. Така започна моят живот – без име, без дом, без прегръдка.

Първите ми години преминаха в Дом за медико-социални грижи в покрайнините на града. Помня миризмата на белина и старо олио, смеха на другите деца и тишината, която ме обгръщаше нощем. Леля Станка – възрастната санитарка – беше единствената, която понякога ме галеше по главата и ми носеше парченце локум. „Ти си специален, Иване. Не позволявай на никого да ти казва друго.“

Когато станах на шест, ме преместиха в приемно семейство в малко село до Карлово. Там срещнах първата си истинска болка. Приемната ми майка, леля Гина, беше строга жена с ръце като лопати и сърце, което рядко се разтапяше. „Ти не си мой син! Не забравяй това!“, крещеше тя, когато разсипех супата или забравех да нахраня кокошките. Приемният ми баща – чичо Петър – беше мълчалив и винаги миришеше на ракия.

В училище децата ме наричаха „Призрака“. Бях различен – кожата ми изгаряше на слънце, очите ми се насълзяваха от светлината, а косата ми беше като сняг сред черните им глави. „Защо си такъв?“, питаше ме веднъж Сашко от съседната пейка. „Не знам“, отвръщах и стисках зъби, за да не заплача.

Една вечер, когато бях на десет, чух как леля Гина говори с чичо Петър:
– Не мога повече! Всички ни гледат накриво заради него! Децата ни се подиграват!
– Ще го върнем ли?
– Къде? Кой ще го вземе?

Сърцето ми се сви. За първи път осъзнах колко нежелан съм всъщност.

На следващата година ме преместиха в друг дом – този път в Пловдив. Там срещнах Митко – момче с изгоряло лице от пожар. Станахме приятели. Той ми каза:
– Знаеш ли, Иване, хората винаги ще гледат различното с подозрение. Но ние сме по-силни от тях.

С Митко прекарвахме часове в разговори за бъдещето. Мечтаехме да имаме семейство, да работим нещо истинско, да бъдем приети. Но реалността беше друга – повечето деца от дома завършваха училище и изчезваха някъде – по строежи, по чужбина или просто се губеха из улиците.

Когато навърших осемнадесет, трябваше да напусна дома. Дадоха ми малка стая в общежитие за младежи без родители и 200 лева помощ. Стоях на леглото и гледах празните стени. За първи път бях сам – напълно сам.

Започнах работа като чистач в една фабрика за обувки край града. Колегите ми ме гледаха странно:
– Ти от къде си бе? Що си такъв бял?
– Просто съм такъв.
– Майка ти сигурно е чужденка!
– Не знам коя е майка ми.

Това ги разсмя. Аз не се смях.

Вечерите прекарвах сам, пишех стихове в един стар тефтер и мечтаех някой ден да намеря майка си. Да я попитам защо ме е оставила. Да чуя гласа ѝ поне веднъж.

Един ден получих писмо от социалните служби – имам право да потърся биологичните си родители. Седях с писмото в ръка и треперех. Дали да я потърся? Дали ще ме приеме? Или ще извърне глава както тогава?

Събрах кураж и отидох до адреса, който ми дадоха – малка къща в покрайнините на Асеновград. Позвъних. Отвори жена на средна възраст с уморени очи.
– Здравейте… Казвам се Иван… Мисля, че сте моята майка.
Тя пребледня.
– Не… Не може да бъде…
– Моля ви… Само искам да знам защо…
Тя се разплака.
– Бях млада… Бях сама… Болестта ти ме изплаши… Не знаех какво да правя…
Стояхме дълго мълчаливо. После тя затвори вратата бавно.

Върнах се в стаята си и плаках цяла нощ. Но не ѝ се сърдя. Може би аз бих направил същото на нейно място.

Днес съм на двадесет и пет. Работя като библиотекар в читалището на квартала. Децата вече не ме наричат „Призрака“. Наричат ме „Чичо Иван“ и ме питат за книги и приказки. Понякога някое дете ме прегръща просто така.

Понякога се питам: Ако животът ти започне с изоставяне, можеш ли някога да намериш истински дом? Или домът е просто мястото, където най-накрая спираш да се страхуваш?

Как мислите? Може ли човек като мен да бъде щастлив?