„Баба, мама каза, че трябва да те дадем в дом“ – Историята на една българска баба и нейната внучка

– Бабо, мама каза, че трябва да те дадем в дом. Чух ги снощи как си говорят с тате. – Гласът на малката ми внучка Лили трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи.

Стоях в коридора на новото си жилище – едностайно, но светло и чисто, с изглед към панелните блокове на Люлин. Бях го купила с парите от къщата на село, където прекарах целия си живот с дядо ѝ. Сега той беше само снимка на шкафа и спомен в сърцето ми. Дъщеря ми Мария настояваше да се преместя в София, „за да съм по-близо до тях“, но усещах, че нещо не е наред още от самото начало.

– Лили, сигурна ли си? – попитах тихо, опитвайки се да не покажа колко ме боли.

– Да, бабо. Мама каза, че вече си стара и че не можеш да се грижиш сама за себе си. Тате ѝ каза, че няма време да те гледа, защото работи много. – Лили се сгуши в мен и прошепна: – Аз не искам да ходиш никъде.

Стиснах я силно. В този момент разбрах, че съм останала сама срещу света. Дъщеря ми – моето момиче, за което жертвах младостта си, сега искаше да ме изпрати в дом за стари хора. Не можех да повярвам. Винаги съм била силна – работех на полето, гледах животни, отгледах Мария сама след смъртта на баща ѝ. А сега?

Вечерта Мария дойде при мен. Беше напрегната, избягваше погледа ми.

– Мамо… трябва да поговорим – започна тя.

– Знам за какво ще говориш – прекъснах я. – Лили ми каза всичко.

Тя пребледня.

– Мамо, не искам да ти причинявам болка… Просто… трудно ни е. Работим по цял ден, Лили е малка… А ти си сама тук…

– Не съм бреме! – извиках по-рязко, отколкото исках. – Не съм просила нищо от вас! Всичко дадох за теб! Къщата продадох, за да съм близо до теб!

Мария се разплака. Седна до мен и хвана ръката ми.

– Мамо… страх ме е. Ако ти стане нещо? Ако паднеш? Не мога да си простя…

– А ще можеш ли да си простиш, ако ме изпратиш в дом? – попитах я тихо.

Тя замълча. В този момент Лили влезе в стаята и се хвърли в прегръдките ми.

– Мамо, не искам баба да ходи никъде! Тя ми чете приказки вечер! Тя ме учи да плета! – плачеше детето.

Мария я погали по косата.

– Знам, мило… Просто понякога възрастните правят грешки…

В следващите дни между нас цареше ледено мълчание. Аз се затворих в себе си – спомнях си младостта, когато Мария беше малка и болнава, а аз стоях до леглото ѝ нощем. Спомнях си как ѝ шиех рокли от старите си поли, как ѝ правех курабийки за рождения ден…

Сега тя ме виждаше като товар.

Една сутрин чух как говори по телефона:

– Да, госпожо Димитрова… Да, имаме интерес към дома ви… Да, майка ми е на 72… Да, самостоятелна стая…

Сърцето ми се сви. Не можех да дишам. Излязох на балкона и заплаках като дете.

На следващия ден Мария дойде с документи.

– Мамо… Намерих хубав дом. В Банкя е, чисто е, има градина… Ще те водим всяка седмица…

Погледнах я право в очите:

– А ти ще можеш ли да спиш спокойно нощем?

Тя замълча.

Лили се хвърли към мен:

– Бабо! Аз ще живея с теб! Няма да те оставя!

Мария се разплака отново.

– Мамо… Прости ми… Страх ме е да не те загубя… Но още повече ме е страх да не те изгубя завинаги, ако те дам там…

Прегърнах я силно. За първи път от години плакахме заедно.

Вечерта седнахме трите на масата. Говорихме дълго. Решихме да опитаме друго – Мария щеше да идва по-често, а аз щях да помагам с Лили след училище. Домът остана само като последен вариант.

Но болката остана. Всяка вечер се питам: Как стигнахме дотук? Какво означава семейството днес? Дали някой ден и нашите деца ще ни забравят така лесно?