Мислех, че бракът на 60 ще е приказка, но реалността беше съвсем различна

– Как можа да го направиш, мамо? – гласът на Емилия трепереше от гняв и болка. Стоеше пред мен в малката кухня на панелката ни в Люлин, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. – Дори не ме попита! Просто ми съобщи, че ще се омъжваш за някакъв човек, когото познаваш от два месеца!

Сърцето ми се сви. Винаги съм се опитвала да бъда силна за нея – след като баща ѝ ни напусна, когато Емилия беше на десет, аз станах и майка, и баща. Работех по две смени в шивашкия цех, за да има тя всичко необходимо. А сега, когато най-сетне си позволих да помисля за себе си, тя ме гледаше като предателка.

– Еми, знам, че е трудно да го приемеш – прошепнах. – Но и аз имам право на щастие. На 60 съм, не искам да остана сама до края на живота си.

Тя изсумтя и излезе от кухнята, тръшкайки вратата. Останах сама сред миризмата на кафе и вчерашен хляб. В този момент телефонът ми иззвъня – беше Стефан.

– Здравей, слънце – каза той с онзи топъл глас, който ме беше омаял още на първата ни среща в парка „Западен“. – Готова ли си за големия ден?

– Не знам… – отвърнах честно. – Емилия не може да го приеме.

– Ще свикне. Тя е голямо момиче вече. Важно е ти да си щастлива.

Стефан беше вдовец от няколко години. Запознахме се случайно – той разхождаше кучето си, а аз бях седнала на пейка с книга. Заговорихме се за литература, после за живота… Беше мил, внимателен, различен от всички мъже, които познавах. Даде ми усещане за младост и надежда.

Сватбата беше скромна – само с най-близките приятели и роднини. Емилия дойде, но през цялото време стоеше мълчалива и отчуждена. След церемонията дори не пожела да се снима с нас.

Преместих се при Стефан в неговата гарсониера в „Надежда“. Всичко изглеждаше ново и вълнуващо – докато не започнаха проблемите. Стефан имаше навици, които ме изнервяха: ставаше рано и шумеше из кухнята, оставяше дрехи навсякъде, а вечер гледаше футбол с такава страст, че понякога викаше по телевизора. Опитвах се да не обръщам внимание – казвах си, че това са дреболии.

Но най-тежкото беше самотата. Емилия почти не ми се обаждаше. Когато ѝ звънях, говореше кратко и студено. Един ден я поканих на гости.

– Не мога, мамо. Имам работа – каза тя сухо.

– Еми… липсваш ми.

– Ти си избра него вместо мен. Сега си имаш ново семейство.

Затворих телефона с буца в гърлото. Стефан ме прегърна, но усещах пропаст между мен и дъщеря ми.

С времето започнах да забелязвам още неща у Стефан – беше ревнив към приятелките ми, не обичаше да излизам без него. Веднъж дори ми направи сцена пред блока:

– Къде беше толкова време? Сигурно пак си клюкарствала с онази твоя Мария!

– Просто пихме кафе…

– Не искам да се виждаш с нея повече! Тя ти пълни главата с глупости!

Почувствах се като затворничка в собствения си живот. Започнах да се чудя дали не съм направила огромна грешка. Вечерите ставаха все по-тихи и самотни – Стефан гледаше телевизия, а аз седях до прозореца и гледах светлините на града.

Една вечер получих съобщение от Емилия: „Мамо, може ли да се видим?“

Срещнахме се в малкото кафене до пазара. Тя изглеждаше уморена и пораснала.

– Мамо… съжалявам за всичко – каза тя тихо. – Просто се почувствах изоставена. Цял живот бяхме само двете…

Очите ми се напълниха със сълзи.

– И аз съжалявам, Еми. Мислех, че ако намеря щастие за себе си, ще го намериш и ти…

Прегърнахме се силно. За първи път от месеци усетих топлина в сърцето си.

Но когато се прибрах вкъщи, Стефан ме посрещна намръщен:

– Къде беше пак? Не ти ли казах да не се виждаш с нея?

Тогава разбрах – направила съм грешка. Бях избрала човек, който ме откъсва от най-важното – от детето ми, от приятелите ми, от себе си.

След още няколко седмици събрах смелост и казах на Стефан:

– Не мога повече така. Имам нужда от свобода и любов, а не от контрол и страх.

Той замълча дълго, после само кимна. Напуснах гарсониерата му със сакче дрехи и разбито сърце.

Днес живея отново сама – но вече не се страхувам от самотата. Емилия идва често на гости; вечер пием чай и говорим до късно за всичко – за живота, за грешките ни, за надеждите ни.

Понякога се питам: заслужава ли си да рискуваш всичко заради една мечта за щастие? Или истинското щастие е там, където са хората, които те обичат безусловно? Какво бихте направили в моята ситуация?