Брат ми спря да ми говори, след като родителите ни ми купиха кола

— Не мога да повярвам, че пак всичко е за теб! — гласът на Даниел трепереше, а очите му горяха от гняв. Стоеше на прага на стаята ми, стиснал юмруци, сякаш се бореше със себе си дали да не ги забие в стената.

— Дани, моля те… — прошепнах аз, усещайки как гърлото ми се свива. — Не съм искала това да стане така. Не съм искала да те нараня.

Той се засмя горчиво. — Не си искала? А помниш ли как миналата година ти обещаха лаптоп, а на мен казаха „по-нататък“? Сега ти купуват кола, а аз пак съм на заден план! Винаги е така, Мила. Винаги!

В този момент сякаш всичко в мен се срина. Даниел беше моят по-голям брат, човекът, който ме защитаваше в училище, който ме учеше да карам колело и ми носеше шоколад, когато бях болна. А сега стоеше срещу мен като непознат.

Родителите ни винаги са се опитвали да бъдат справедливи, или поне така си мислех. Татко работи като шофьор на камион, често го няма по седмици. Майка е медицинска сестра в болницата в Пловдив и често се прибира уморена до смърт. Не сме богати, но винаги са правили всичко възможно да не ни липсва нищо. Затова, когато преди месец ми казаха, че ще ми купят кола, за да мога да пътувам до университета в София, не знаех как да реагирам. Радвах се, но и ме беше страх как ще го приеме Даниел.

Той беше останал в Пловдив след гимназията, работеше в автосервиз и мечтаеше един ден да има собствен гараж. Но все нещо не му достигаше — пари, късмет или просто подкрепа. Често го чувах как нощем говори с приятели по телефона за това как животът му е спрял на едно място.

Когато колата пристигна — стара „Тойота Корола“, но за мен беше като нова — Даниел не каза нищо. Само ме погледна с онзи празен поглед и излезе от вкъщи. Оттогава почти не сме си говорили.

— Мила, не се тревожи толкова — опита се да ме успокои майка една вечер, докато миехме чиниите. — Той ще разбере. Просто му трябва време.

— Ами ако не разбере? Ако никога не ми прости? — попитах аз през сълзи.

Майка въздъхна тежко и избърса ръцете си в престилката. — Понякога децата ни страдат от нашите решения. Може би сбъркахме…

Дни наред се опитвах да говоря с Даниел. Оставях му бележки, писах му съобщения, дори веднъж го чаках пред сервиза след работа. Той само ме подмина и каза:

— Нямам какво да ти кажа.

Вечерите у дома станаха мъчителни. На масата цареше тишина, която никой не смееше да наруши. Баща ми се опитваше да разчупи обстановката с шеги, но никой не се смееше. Майка гледаше в чинията си, а аз усещах как между мен и брат ми расте стена от лед.

Една неделя сутрин реших да направя нещо различно. Намерих Даниел в гаража зад блока, където поправяше стара „Лада“ на съседа.

— Може ли да поговорим? — попитах тихо.

Той дори не ме погледна. — Зает съм.

— Моля те… — гласът ми трепереше. — Не искам да загубя брат си заради една кола.

Той хвърли гаечния ключ на масата и най-накрая ме погледна:

— Ти не разбираш! Не е само заради колата! Винаги си била любимката им! Винаги всичко е било за теб! Аз… аз просто исках веднъж някой да избере мен!

Сълзите ми потекоха безконтролно.

— Дани… ти си най-важният човек за мен! Ако трябва ще върна колата! Само кажи какво да направя…

Той поклати глава и избърса ръцете си в мръсната кърпа.

— Не става въпрос за вещите, Мила. Просто… чувствам се невидим. Искам само някой да ме види такъв, какъвто съм.

В този момент осъзнах колко много съм го наранила без дори да го искам. Прегърнах го силно и той най-накрая ме прегърна обратно — макар и плахо.

Отне ни седмици да започнем отново да говорим нормално. Родителите ни също разбраха грешката си и започнаха повече да обръщат внимание на Даниел — подкрепиха го да запише вечерен курс по автомеханика и му помогнаха с малък заем за инструменти.

Колата все още е моя, но вече я караме заедно — той ме учи как да сменям масло и гуми, а аз му разказвам за университета. Понякога спорим, понякога се смеем до сълзи.

Но все още ме гложди въпросът: Колко лесно можем да изгубим най-скъпите си хора заради нещо толкова дребно? А вие бихте ли простили на своето семейство?