Когато най-добрата ми приятелка се оказа любовницата на мъжа ми

— Не мога повече, Лили! — гласът на Мария трепереше по телефона, докато аз стоях в кухнята, с ръце потънали в сапунена вода. — Този път наистина ще го напусна!

Стиснах зъби. Беше третият път този месец, в който Мария ми се обаждаше разплакана заради поредната изневяра на мъжа си. От години бях нейното рамо за плач, нейната изповедалня. Винаги ѝ казвах, че трябва да се бори за брака си, че любовта може да бъде спасена, ако има воля и прошка. Ала тази вечер, докато слушах как хлипа, нещо в мен се пречупи. Може би защото самата аз усещах как моят собствен брак се разпада на парчета.

— Мария, хайде ела у нас — казах тихо. — Ще поговорим на спокойствие.

Тя дойде след половин час, с подпухнали очи и разрошена коса. Седнахме на балкона с по чаша вино. Децата ми вече спяха, а мъжът ми — Иво — беше „на работа до късно“, както винаги напоследък.

— Лили, ти си единственият човек, на когото мога да разчитам — прошепна Мария и ме прегърна. — Ако не беше ти…

— Ще се оправиш — казах ѝ и я потупах по рамото. — Всичко ще се нареди.

Но вътре в мен бушуваше буря. Защо Иво напоследък избягваше дома? Защо телефонът му беше винаги с него? Защо се прибираше късно и миришеше на чужд парфюм?

Седмици наред се опитвах да не мисля за това. Вярвах му. Вярвах и на Мария. Те бяха двамата най-важни хора в живота ми — мъжът ми и най-добрата ми приятелка. Семейството и приятелството — двете опори, без които не можех да дишам.

Една вечер, докато прибирах дрехите на Иво от пералнята, намерих в джоба му бележка: „Среща в 19:00, както винаги. Не закъснявай.“ Почеркът ми беше познат до болка. Сърцето ми заби лудо. Това беше почеркът на Мария.

Светът ми се срина за секунди. Не можех да повярвам. Не исках да повярвам.

На следващия ден реших да ги проследя. Излъгах Иво, че ще водя децата при майка ми в Банкя, а вместо това останах в колата пред офиса му. В 18:45 видях как той излезе и тръгна пеша към близкото кафене. Пет минути по-късно Мария се появи от другата страна на улицата.

Седнаха един срещу друг, ръцете им се докосваха по масата. Смяха се, гледаха се в очите така, както Иво не ме беше гледал от години.

Не знам как съм стигнала до вкъщи. Не помня как съм плакала цяла нощ, сгушена в детското одеяло на дъщеря ми. На сутринта лицето ми беше подуто, а душата ми — празна.

Два дни по-късно Мария пак ми се обади:

— Лили, трябва да поговорим…

— Да, трябва — отвърнах студено.

Срещнахме се в парка до Народния театър. Тя носеше слънчеви очила въпреки облачното време.

— Какво има? — попита тя нервно.

— Знам всичко — казах тихо. — Видях ви с Иво.

Мария пребледня. Свали очилата и очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Лили… не знам как стана… Не исках… Кълна се!

— Колко време? — попитах с глас, който не познах.

— Година… — прошепна тя.

Година! Докато аз ѝ помагах да спаси брака си, тя е рушила моя! Докато ѝ държах ръката през нощите на отчаяние, тя е държала ръката на мъжа ми!

— Защо? — извиках през сълзи. — Защо точно ти?

— Не знам… Бях самотна… Той беше нежен… Ти беше толкова силна… Аз винаги съм искала да бъда като теб…

Погледнах я с отвращение и болка. В този миг разбрах колко малко познаваме хората до себе си.

Върнах се у дома и казах всичко на Иво. Той не отрече. Стоеше с наведена глава и мълчеше.

— Обичаш ли я? — попитах.

Той поклати глава:

— Не знам… Объркан съм…

— А мен? Обичаш ли мен?

Той замълча още по-дълго:

— Лили… ти си майката на децата ми…

Това беше всичко. Нито дума за любов.

Последваха седмици на мълчание у дома. Децата усещаха напрежението, питаха защо мама плаче нощем. Майка ми настояваше да го напусна веднага:

— Не си длъжна да търпиш това! Помисли за себе си!

Но аз не можех да реша толкова лесно. Как да разруша света на децата си? Как да простя такова предателство?

Мария опита да се извини няколко пъти по телефона и с писма. Не ѝ простих. Не можех.

Днес живея сама с децата си в малкия ни апартамент в „Младост“. Иво идва понякога да ги вижда. Мария изчезна от живота ни завинаги.

Понякога нощем лежа будна и се питам: Как е възможно човек да не познава най-близките си? Дали някога ще мога пак да вярвам? А вие бихте ли простили такова предателство?