Самотата на Виктория: Завръщане към светлината
– Защо никога не вдигаш телефона, Виктория? – гласът ми трепереше, докато стоях пред вратата ѝ, мокър от дъжда, с букет от увехнали карамфили в ръка. Тя отвори бавно, погледът ѝ беше празен, но в него проблясваше нещо – може би страх, може би надежда.
– Не обичам изненади, Тихомире. – Гласът ѝ беше тих, почти шепот. – Понякога тишината е по-добра от думите.
Така започна всичко. Аз, мъж на 48, с развод зад гърба си и десет години безсмислени срещи, се оказах въвлечен в света на Виктория – жена на 42, която живееше сама в малък апартамент в „Люлин“, с котка и без приятели. Още първата вечер разбрах, че тук няма да има лесни отговори.
Виктория не говореше много за себе си. Работеше като библиотекарка в читалището, а свободното си време прекарваше с книги и стари плочи. Когато я попитах защо е сама, тя само се усмихна тъжно:
– Понякога хората са като книги – ако ги отвориш твърде рязко, страниците им се късат.
Седмици наред се опитвах да я опозная. Канех я на разходки по Витоша, водех я на театър, но тя винаги държеше дистанция. Веднъж я поканих у дома си на вечеря. Докато приготвях салата, тя стоеше до прозореца и гледаше към светлините на града.
– Имаш хубав изглед – каза тя. – Но понякога светлините заслепяват истината.
– Каква истина? – попитах я.
– Че не всички сме създадени за щастие.
Тогава разбрах, че носи тежест. Но каква?
Една вечер, след като бяхме гледали стар български филм у тях, тя внезапно избухна:
– Знаеш ли какво е да се събуждаш всяка сутрин с усещането, че си излишен? Че никой не те чака? Че ако изчезнеш, светът няма да забележи?
Не знаех какво да кажа. Самотата ѝ беше като стена между нас.
С времето научих повече. Родителите ѝ са починали млади – баща ѝ в катастрофа, майка ѝ от рак. След това Виктория е живяла при леля си в провинцията, където е била подложена на подигравки и изолация. В университета е имала връзка с преподавател, който я е изоставил заради друга. Оттогава не е допускала никого близо до себе си.
– Всички си тръгват, Тихомире. Или умират, или просто спират да те обичат.
Опитах се да ѝ покажа, че не всички са такива. Започнах да ѝ пиша бележки – малки стихотворения, които оставях между страниците на книгите ѝ. Веднъж я заведох в родното ѝ село край Велико Търново. Там тя плака за първи път пред мен:
– Не мога да простя на миналото си. Не мога да простя на себе си.
– За какво?
– Че не се борих. Че позволих на страха да ме победи.
Връзката ни беше като танц върху стъкло – всяко приближаване можеше да доведе до рана. Семейството ми не я прие добре:
– Защо ти е тази жена? – питаше сестра ми Мария. – Не виждаш ли, че е странна?
Майка ми настояваше да се върна при бившата си съпруга:
– Поне с нея знаеш какво да очакваш.
Но аз не можех да се върна назад. Във Виктория имаше нещо истинско – болка и красота едновременно.
Една вечер тя ми каза:
– Ако останеш с мен, ще трябва да приемеш и сенките ми.
– Ще ги приема – отвърнах аз. – Но ще ти покажа и светлината.
Започнахме да ходим заедно на терапия. Беше трудно – Виктория често мълчеше или плачеше. Но малко по малко започна да се променя. Започна да кани колеги на гости, да се усмихва по-често.
Един ден ми подари ключ от апартамента си:
– Не обещавам нищо. Но искам да опитаме.
Сега седя до прозореца ѝ и гледам как София се буди под дъжда. Виктория спи до мен – за първи път спокойно от години.
Питам се: Можем ли някога напълно да избягаме от сенките на миналото? Или любовта е просто начин да ги приемем и продължим напред?
Как мислите вие? Може ли човек като Виктория да намери щастие? Или миналото винаги ще го дърпа назад?