„Тя се разбираше с майка ми, а ти защо не можеш?“ – Историята на една българска снаха

– Пак ли ще спориш с майка ми, Мария? – гласът на Петър проряза тишината в кухнята, докато аз нервно миех чиниите. Водата беше гореща, но ръцете ми трепереха от студ. Не от водата, а от думите му.

– Не споря, просто не съм съгласна с нея – отвърнах тихо, опитвайки се да не избухна. – Не мисля, че е редно да идва всеки ден без предупреждение.

Петър въздъхна тежко и се облегна на вратата. – Елена никога не правеше такива проблеми. Тя и майка ми се разбираха чудесно. Защо ти не можеш?

Тези думи ме удариха като шамар. Елена – бившата му жена. Вечното сравнение. Вечното усещане, че съм на изпит. Че трябва да заслужа мястото си в този дом, в това семейство.

Погледнах го право в очите:

– Може би защото не съм Елена. И не искам да бъда.

Той замълча, а аз усетих как гневът ми се смесва с отчаяние. Бях израснала в малко градче до Велико Търново, където майка ми ме беше научила да отстоявам себе си. „Не позволявай на никого да те тъпче“, казваше тя. Но тук, в София, в апартамента на Петър, всеки ден беше битка за уважение.

Свекърва ми, госпожа Иванова, беше жена с остър език и още по-остро мнение за всичко. Влизаше без да почука, подреждаше ми кухнята по свой вкус, критикуваше как готвя мусака или как простирам прането. „Елена винаги правеше мусаката с повече магданоз“, „Елена никога не забравяше да изглади ризите на Петър“. Всяка дума беше пирон в самочувствието ми.

Петър рядко ме защитаваше. Дори напротив – често повтаряше: „Майка ми е права, трябва да се научиш“. Но аз не исках да се уча да бъда нечия сянка.

Една вечер, докато седяхме на масата, свекърва ми започна поредната си тирада:

– Мария, защо не сложи повече сол в супата? Елена винаги знаеше как да угоди на Петър.

Петър кимна одобрително. Аз оставих лъжицата и казах спокойно:

– Ако толкова ви липсва Елена, защо не я поканите на вечеря? Може би ще ви сготви по-добре от мен.

Настъпи тишина. Петър ме изгледа ядосано:

– Не бъди дръзка! Просто се опитваме да ти помогнем.

– Не, опитвате се да ме промените – отвърнах аз. – Но аз съм Мария. И няма да позволя да ме сравнявате цял живот.

Тази вечер спах сама на дивана. Сълзите ми попиваха във възглавницата, а мислите ми се въртяха като развалена плоча: „Не съм достатъчно добра… Защо не мога да бъда като Елена?… Защо той не вижда мен?“

На следващия ден майка ми ми се обади:

– Как си, дъще?

Гласът ѝ беше топъл и загрижен. Разказах ѝ всичко. Тя замълча за миг и после каза:

– Мария, ако трябва да избираш между това да си щастлива и това да угодиш на някого – избери себе си.

Тези думи ме разтърсиха. Реших да говоря открито с Петър.

Вечерта го изчаках да се прибере. Седнахме един срещу друг на масата.

– Петре, обичам те – започнах тихо. – Но не мога повече така. Не съм Елена и няма да бъда. Ако искаш жена, която ще търпи всичко и ще мълчи, значи не съм твоята жена.

Той ме гледаше дълго, после каза:

– Не искам да те загубя… Просто майка ми е свикнала по един начин…

– А ти? Ти свикнал ли си с мен? С моя характер? С моите граници?

Той замълча. Знаех, че няма отговор.

Седмици наред атмосферата вкъщи беше ледена. Свекърва ми идваше по-рядко, но когато идваше, напрежението можеше да се реже с нож. Един ден я засякох в коридора.

– Госпожо Иванова – казах твърдо – уважавам ви като майка на Петър. Но моля ви, уважавайте и мен като негова жена.

Тя ме изгледа изненадано:

– Елена никога не би говорила така!

– Знам – усмихнах се леко. – Затова вече не е тук.

От този ден нататък тя започна да ме гледа по друг начин – с повече респект, макар и с доза недоверие.

Петър постепенно започна да разбира болката ми. Един ден дори каза:

– Може би трябваше по-рано да те чуя…

Но белезите от сравненията останаха дълбоки. Все още понякога се улавям да се питам: „Достатъчна ли съм? Ще спре ли някога това сравняване?“

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да преглътнете гордостта си или бихте отстояли себе си до край?