Жадността, която разруши дома ми: Защо родителите ми никога няма да видят внуците си

– Не стига, че не си завършила нищо, ами и сега ще ми даваш акъл за парите! – гласът на баща ми ехтеше из малката кухня, докато майка ми стоеше с наведена глава, стискайки престилката си. Бях на шест и се криех зад вратата, притаила дъх. Винаги усещах кога ще избухне бурята – започваше с шепот, после се превръщаше в гръм.

Живеехме в голяма къща в Пловдив, заедно с баба и дядо. Бяхме уж сплотено семейство – всяка неделя се събирахме около масата, а баба разказваше истории от младостта си. Но под повърхността тлееше нещо тъмно. Майка ми беше единствената от братята и сестрите си, която не беше завършила университет. Баща ми никога не ѝ го прости – всеки път, когато спореха за пари, ѝ го натякваше.

Една вечер чух как дядо казва на баща ми:
– Петре, не се карай на момичето. Пари ще изкарате, важното е да сте заедно.
– Лесно ти е да говориш, тате! – отвърна баща ми. – Ти си имал земя, имал си всичко. Аз трябва да мисля за бъдещето на това дете!

Тогава не разбирах какво значи „бъдеще“. За мен бъдещето беше утре сутринта, когато майка ще ме завие и ще ми направи чай.

Всичко се промени, когато баба почина. Къщата стана по-тиха, а дядо се затвори в себе си. След погребението започнаха разговорите за наследството. Баща ми настояваше да продадем къщата и да купим апартамент в центъра. Майка ми не искаше – тя беше израснала тук, всяко ъгълче ѝ напомняше за детството.

– Не мога да оставя всичко това! – плачеше тя една вечер. – Тук са спомените ни, тук е всичко!
– Спомените не плащат сметките! – изкрещя баща ми и тресна вратата.

Започнаха да идват роднини – лели, чичовци, всеки със своето мнение. Един ден чух как леля Мария шепне на майка:
– Недей да му позволяваш! Петър винаги е бил лаком. Ще ви изгони всички!

Майка ми само кимна и избърса сълзите си. Аз стоях до нея и я прегърнах.

Скоро след това баща ми започна да носи вкъщи документи. Говореше по телефона с някакъв адвокат. Една вечер майка ми го попита:
– Какво правиш?
– Оправям нещата! Ще продадем къщата, ще вземем парите и ще започнем на чисто.
– А дядо? А аз? – гласът ѝ трепереше.
– На мен ми писна да живея с твоите родители! – изкрещя той.

На следващата сутрин дядо беше изчезнал. Намериха го след два дни в болницата – получил инфаркт. Майка ми се срина. Баща ми не отиде при него.

След смъртта на дядо всичко се разпадна. Баща ми продаде къщата без знанието на майка ми. Взеха малък апартамент в „Тракия“. Майка ми се затвори в себе си, а аз се чувствах като чужда в собствения си дом.

Годините минаваха. Завърших училище с отличие. Майка ми беше горда, но баща ми рядко идваше на родителски срещи – беше зает с новия си бизнес. Веднъж го чух да казва на приятел:
– Ако не бях аз, щяха още да живеят като селяни!

Мразех го за тези думи.

След време заминах за София да уча психология. Майка ми ме изпрати на гарата със сълзи в очите:
– Обещай ми, че няма да станеш като него.
– Обещавам, мамо.

В София срещнах Ивайло – човекът, който ме научи какво е истинска обич и уважение. Създадохме семейство, родиха ни се две прекрасни деца – Мария и Калоян.

През всичките тези години родителите ми почти не се обаждаха. Майка ми понякога пращаше съобщения по празници, но баща ми така и не потърси контакт.

Един ден телефонът звънна. Видях името на майка си и сърцето ми заби лудо.
– Здравей, мамо…
– Може ли… може ли да поговорим? – гласът ѝ беше тих.
– За какво?
– За всичко… За миналото…

Поканих ги у дома. Когато ги видях на прага, усетих как гневът ме залива отново. Баща ми изглеждаше остарял, но очите му бяха все така студени.
– Дойдохме да поискаме прошка – каза майка ми.
– Защо сега? Къде бяхте през всичките тези години?
– Сгрешихме… Аз сгреших… – прошепна тя.
– Не мога просто така да забравя всичко! Не мога да ви простя за това, което направихте с мен… с дядо…

Децата надникнаха от стаята си.
– Това ли са… нашите внуци? – попита баща ми с треперещ глас.
– Да, но те няма да ви познават. Вие избрахте парите пред семейството.

Майка ми заплака. Баща ми стоеше безмълвен.

След като си тръгнаха, седнах до прозореца и гледах как дъждът барабани по стъклото. Чудех се: ако бях простила, щеше ли болката да изчезне? Или някои рани никога не зарастват?

А вие бихте ли простили на родителите си заради алчност и предателство? Или има грешки, които не могат да бъдат поправени?