Бабината неочаквана разплата: Урок по смирение в кварталния магазин

– Какво чакате, госпожо? – гласът на младата продавачка, Мария, проряза въздуха като нож. Стоях пред касата в кварталния магазин „Слънце“, с ръце, треперещи от възмущение и възраст. – Ако не можете да намерите стотинките си, има хора след вас!

В този момент сякаш целият магазин се обърна към мен. Чух как една жена зад мен прошепна: „Пак тя, все бави опашката.“ Усетих как бузите ми пламват. Аз, Лиляна Иванова, някога уважавана учителка по литература, сега бях просто една стара жена, която пречи на всички. Стиснах портмонето си и се опитах да намеря точната сума, но пръстите ми отказваха да слушат. Мария изсумтя и погледна към колежката си: – Може би трябва да има специална каса за пенсионери.

Излязох от магазина с наведена глава и сълзи в очите. Вкъщи дъщеря ми, Елена, ме посрещна с обичайното си раздразнение: – Пак ли си се забавила? Знаеш, че трябва да взема детето от детска градина! Не можеш ли поне веднъж да се върнеш навреме?

Седнах на дивана и се загледах в ръцете си. Бяха напукани и износени – като живота ми. В този момент нещо в мен се пречупи. Реших, че няма да оставя нещата така. Тази Мария трябваше да научи какво е уважение към възрастните хора.

На следващия ден се върнах в магазина. Този път бях подготвена – носех точно преброени пари и списък с покупки. Когато дойде моят ред, Мария ме погледна с досада:
– О, пак сте вие…
– Да, аз съм – отвърнах твърдо. – И този път ще платя бързо.

Подадох й парите и я гледах право в очите. Тя се смути за миг, но после отново стана груба:
– Ако всички бяха като вас, щяхме да затворим магазина до обяд.

Тогава ми хрумна план. Започнах да идвам всеки ден по едно и също време, винаги с нещо дребно за купуване – хляб, кисело мляко, ябълка. Всеки път я наблюдавах внимателно и търсех начин да я поставя на мястото й. Един ден чух как шефът й я смъмря за грешка в касата. Реших да използвам това.

– Извинете, господине – обърнах се към управителя. – Забелязах, че вашата служителка често е разсеяна и невнимателна към клиентите.

Мария ме изгледа с омраза. На следващия ден беше още по-студена към мен. Но аз не се отказвах. Всяка вечер разказвах на Елена как съм й „върнала тъпкано“. Дъщеря ми само клатеше глава:
– Мамо, това няма да ти донесе нищо добро.

Но аз не слушах. Гордостта ми беше наранена и исках възмездие.

Една сутрин видях Мария да плаче зад магазина. Приближих се тихо:
– Какво става?
Тя избърса сълзите си и се опита да се усмихне:
– Нищо… Просто… майка ми е болна, а шефът ми каза, че ако направя още една грешка, ще ме уволни.

Стоях неловко до нея. За първи път я видях като човек, а не като враг. Спомних си колко пъти съм плакала сама, без никой да ме попита как съм.

– Знаеш ли – казах тихо – понякога животът ни кара да бъдем груби с другите, защото самите ние страдаме.

Мария ме погледна изненадано:
– Вие… не сте ли ядосана на мен?
– Бях – признах. – Но сега виждам, че всички носим своите болки.

Така започна нашето странно приятелство. Започнах да й помагам – носех й домашни сладкиши, питах я за майка й. Тя стана по-мила с мен и с другите клиенти. Дори управителят забеляза промяната.

Една вечер Елена ме попита:
– Мамо, какво стана с твоята „разплата“?
Усмихнах се:
– Понякога най-голямото отмъщение е прошката.

Сега Мария често идва у дома ни на кафе. Помагам й с грижите за майка й, а тя ми носи пресни плодове от магазина. Дори Елена започна да я харесва.

Понякога се питам: ако не бях тръгнала по пътя на отмъщението, щях ли да открия тази нова приятелка? И струва ли си изобщо да държим обидата в себе си? Какво мислите вие – заслужава ли си да прощаваме или е по-лесно да отвърнем със същото?