Сълзите на баба и сватбата на сестра ми: Между дълга и любовта

– Не мога повече! – гласът на баба се разнесе из малкия ни апартамент в Люлин, докато аз стоях в коридора с куфарите на сестра ми. Беше късен следобед, а слънцето хвърляше дълги сенки по стените, които сякаш подчертаваха напрежението във въздуха.

Сестра ми Мария, с бяла рокля, която държеше в ръце като най-скъпото си съкровище, ме погледна с онзи неуверен поглед, който помнех от детството ни. Баба седеше на дивана, ръцете ѝ трепереха, а очите ѝ – влажни и уморени.

– Не искам да ви преча – прошепна тя. – Аз съм стара жена, мястото ми не е тук, когато младите имат нужда от пространство.

Сърцето ми се сви. От една страна – Мария, която след седмица щеше да се омъжи за Иван и нямаше къде да отседне, защото апартаментът им още не беше готов. От другата – баба Стефка, която ни беше отгледала след смъртта на родителите ни и за която този дом беше последното ѝ убежище.

– Бабо, моля те… – започнах аз, но тя ме прекъсна с рязко движение на ръката.

– Не ми казвай „моля те“. Знам кога съм излишна. Ще отида при леля ти в Банкя. Там поне няма да преча на никого.

Мария остави роклята и се приближи до баба. Коленичи пред нея и хвана ръцете ѝ.

– Бабо, не искаме да си тръгваш! Просто… нямам къде да отида. Иван е при майка си, а ти си ми като майка…

Баба въздъхна тежко.

– Знам, чедо. Но тук вече няма място за мен. Вие сте младите, вие трябва да живеете живота си.

Стоях между тях, усещайки как напрежението ме разкъсва. Спомних си всички вечери, в които баба ни е приспивала с приказки за стари времена; всички сутрини, в които ни е будила с мирис на мекици и чай от липа. А сега трябваше да избера – да дам подслон на сестра си или да запазя спокойствието на баба.

– Може би… – опитах се да предложа компромис. – Може би можем да направим разместване? Аз ще спя на дивана в хола, Мария ще вземе моята стая, а баба ще остане в нейната…

– Не става дума за легла! – избухна баба. – Става дума за това, че вече не съм нужна тук.

Мария избърса сълзите си и ме погледна отчаяно.

– Какво ще правим? Не искам баба да страда заради мен…

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Иван.

– Как вървят нещата? – попита той с тих глас.

– Зле… Баба иска да си тръгне.

– Може ли Мария да дойде при мен? Ще се оправим някак с майка ми…

Погледнах към сестра си. Тя поклати глава.

– Не мога… Тя не ме харесва. Ще бъде ужасно…

Баба стана бавно и започна да събира няколко дрехи в торба.

– Отивам при леля ти. Не се карайте заради мен.

Хвърлих се към нея и я прегърнах силно.

– Бабо, моля те! Ти си нашият дом! Без теб тук няма смисъл!

Тя ме погали по косата.

– Време е да пораснете, деца мои. Аз вече съм минало…

Сълзите ми потекоха по бузите. Мария също плачеше. В този момент осъзнах колко е трудно да бъдеш между два свята – между миналото и бъдещето, между дълга към тези, които са те отгледали, и любовта към тези, които са ти останали.

Вечерта мина в мълчание. Баба замина на следващия ден при леля ми в Банкя. Апартаментът ни опустя. Мария се опита да се усмихва заради предстоящата сватба, но очите ѝ бяха тъжни. Аз се чувствах виновен – сякаш бях предал най-важния човек в живота си.

Сватбата мина красиво. Мария беше щастлива булка, Иван я гледаше с обожание. Но баба не дойде. Изпрати само букет бели карамфили и бележка: „Обичам ви винаги.“

След всичко това често се питам: можех ли да направя нещо различно? Можех ли да задържа семейството цяло? Или понякога трябва да пуснеш миналото, за да дадеш път на бъдещето?

А вие как бихте постъпили? Кое е по-важно – спокойствието на възрастния човек или нуждите на младото семейство?