„Ти изобщо знаеш ли как се готви свястна манджа?“ — Историята на едно българско семейство и сблъсъка на поколенията

„Ти изобщо знаеш ли как се готви свястна манджа? Моят Иван е свикнал на истинска храна, не на тия модерни глупости!“ — думите ѝ още ехтят в ушите ми, докато стоя в малката кухня на панелката в Люлин, с ръце, треперещи над тенджерата. Беше първата ми вечеря с майката на Иван и още от вратата усетих, че ще е битка, не просто гостуване.

Иван ме беше предупредил: „Майка ми е трудна жена, Мария. Не се плаши, просто е такава.“ Но колко трудно може да бъде? Вярвах, че щом двама се обичат, всичко ще се нареди. Грешах. Още щом прекрачих прага, тя ме изгледа от глава до пети — косата ми вързана на кок, роклята ми „твърде къса“ според нея, а маникюрът — „неподходящ за домакиня“.

— Здравейте, госпожо Димитрова! — казах с усмивка и подадох домашно приготвен козунак.

Тя го взе с два пръста, сякаш държи нещо подозрително.

— Козунак? По това време на годината? Хм…

Иван се опита да разведри обстановката:

— Мамо, Мария много обича да готви. Направила е и мусака за вечеря.

— Мусака? — повдигна вежди тя. — Ще видим дали е като моята.

Докато вечеряхме, тя не спря да задава въпроси:

— Ти откъде си, Мария? Родителите ти какви са? Майка ти работи ли или само гледа дома?

— Майка ми е учителка по литература, а баща ми — инженер. Аз съм завършила икономика.

— Аха… Значи не си учила за готвачка. — усмихна се криво.

Иван се намеси:

— Мамо, Мария работи в банка. Много е добра в работата си.

— Едно е да броиш пари, друго — да месиш хляб. — изрече тя и се обърна към мен: — А деца кога ще гледате?

Почувствах се като на разпит. Опитвах се да отговарям спокойно, но усещах как гневът ми клокочи отвътре. След вечерята тя ме повика в кухнята:

— Я ми покажи как миеш чинии. Да видим дали ще остане мазно.

Стоях до мивката и търках чиниите под нейния строг поглед. Чувствах се унизена, но не исках да давам повод за скандал. Когато приключих, тя провери всяка чиния.

— Става… За първи път. Но ще трябва още да се учиш.

На тръгване Иван ме прегърна и прошепна:

— Извинявай… Просто ѝ трябва време.

Но времето минаваше, а тя не омекваше. Всеки уикенд беше ново изпитание: веднъж ме накара да меся баница пред цялото семейство; друг път настоя да чистя прозорците „като истинска жена“. Всяка моя грешка ставаше повод за коментар пред роднините: „Днешните момичета само маникюра си гледат! Нашето време беше друго…“

Една вечер Иван дойде у нас ядосан.

— Стига! Не мога повече така! Майка ми те тормози, а аз стоя като глупак!

— Иван, това е твоята майка… Не искам да те поставям между нас.

— Но ти страдаш! Виждам го! — очите му бяха пълни със сълзи.

Решихме да поговорим с нея открито. Поканихме я на вечеря у нас. Приготвих любимото ѝ ястие — пълнени чушки с кайма и ориз. Сложих масата с най-хубавия ни сервиз и украсих с цветя.

Тя пристигна с обичайния си строг вид.

— Да видим какво си направила този път…

Вечерята мина напрегнато. След десерта Иван заговори:

— Мамо, трябва да поговорим сериозно. Мария е жената, която обичам. Искам да я приемеш такава, каквато е.

Тя замълча дълго. После каза:

— Аз само искам най-доброто за теб, Иване. Не искам да страдаш…

— Щастлив съм с Мария! — отвърна той твърдо.

Тя ме погледна право в очите:

— А ти… Ще можеш ли да го направиш щастлив? Да му дадеш дом, семейство… Да бъдеш истинска българска жена?

Погледнах я със сълзи в очите:

— Ще направя всичко по силите си. Но ще го направя по моя начин. Не съм като вас и никога няма да бъда. Но го обичам повече от всичко.

Тя въздъхна тежко:

— Ще видим… Времето ще покаже.

Изминаха месеци. Отношенията ни останаха хладни, но вече не бях невидима за нея. Понякога дори ми звънеше за рецепти или съвети за подарък на Иван. Не станахме приятелки, но поне започнахме да се уважаваме.

Днес седя на балкона и гледам залеза над София. Питам се: Защо в България толкова трудно приемаме различното? Защо любовта трябва да минава през изпитания и болка? Може би някой ден ще намерим път един към друг… Или поне ще спрем да мерим стойността на една жена по това колко добре прави мусака.