Вчера свекърва ми дойде неканена. Отказах да я пусна вкъщи.

– Не, мамо, не мога да те пусна сега. – Гласът ми трепереше, докато държах вратата леко открехната. Свекърва ми, Мария, стоеше на прага с торба в ръка и онзи познат укорителен поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си дом.

– Как така не можеш? Аз съм ти майка! – гласът ѝ бе висок, а съседите вече надничаха през шпионките си. – Дойдох да видя внука си! Не може така, Яна!

В този момент усетих как сърцето ми се свива. Зад мен, в хола, малкият Алекс плачеше, а мъжът ми, Петър, се опитваше да го успокои. Бяхме имали тежка нощ – зъбките му никнеха и никой от нас не беше спал. Единственото, което исках, бе малко спокойствие. Но Мария никога не разбираше това.

– Моля те, мамо, не е подходящ момент. Алекс е болен, Петър е изморен, а аз… – думите заседнаха в гърлото ми.

– Ти не уважаваш семейството! – изсъска тя и тропна с крак. – Когато аз бях млада булка, свекърва ми живееше с нас и всичко вървеше добре!

– Не вървеше добре! – изкрещях аз, без да се усетя. – Знам какво си преживяла! Знам как си плакала нощем! Защо искаш същото за мен?

Тя замълча за миг. Погледна ме така, сякаш за първи път ме вижда. После се обърна рязко и слезе по стълбите.

Затворих вратата и се облегнах на нея. Петър ме гледаше мълчаливо от коридора.

– Прекали ли? – попита тихо.

– Не знам – прошепнах. – Просто не мога повече така.

Истината е, че откакто се оженихме с Петър преди три години, Мария никога не прие факта, че вече имаме собствено семейство. Първо настояваше да живеем при тях в Люлин – „по-лесно ще ви е“, „ще помагам с детето“, „няма да плащате наеми“. Но аз бях категорична: искам свой дом, свои правила. След дълги спорове и сълзи накрая се преместихме под наем в Младост.

Тогава започнаха неканените ѝ посещения. В началото идваше веднъж седмично „да донесе супа“ или „да види Алекс“. После започна да звъни без предупреждение, а когато не ѝ отворехме, се обиждаше и звънеше на Петър: „Жената ти ме държи далеч от семейството!“

Петър се опитваше да балансира между нас двете. Понякога му се карах, че не застава твърдо зад мен. Друг път го разбирах – това е майка му. Но аз също съм майка вече и имам нужда от пространство.

Вчерашният ден беше кулминацията на всичко това. След като Мария си тръгна обидена, телефонът ми не спря да звъни цял следобед – първо тя, после свекър ми, после дори сестрата на Петър. Всички ме обвиняваха, че съм студена, че руша семейството.

Вечерта седнахме с Петър на масата след като Алекс заспа.

– Яна… – започна той внимателно. – Може би трябваше да я пуснеш поне за малко…

– Не мога повече да живея така! – прекъснах го аз. – Всеки път когато звънне на вратата, усещам как се свивам вътре в себе си. Не искам Алекс да расте в напрежение. Не искам и ти да си между чука и наковалнята.

Петър въздъхна тежко.

– Тя е самотна откакто баща ми замина за Германия… Може би просто ѝ липсваме.

– Разбирам я – казах тихо. – Но ако не поставим граници сега, никога няма да имаме истински дом.

Той кимна замислено. Знам, че го боли. Знам и че мен ме боли. В България всички сме свикнали семейството да е навсякъде около нас – майки, бащи, баби и дядовци се месят във всеки наш избор. Но кога ще започнем да уважаваме личното пространство?

На следващия ден Мария ми изпрати съобщение: „Няма да ти простя това.“

Седях дълго пред телефона си и не знаех какво да ѝ отговоря. В главата ми кънтяха думите ѝ: „Аз съм ти майка.“ Но тя не е моята майка. Тя е майката на Петър и бабата на Алекс. И аз я уважавам заради това. Но имам право на свой живот.

Сега седя тук и пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Дали постъпих правилно? Или просто съм поредната лоша снаха в очите на българското семейство?

Понякога си мисля: ако бях по-отстъпчива, щях ли да съм по-щастлива? Или щях просто да загубя себе си? Какво мислите вие?