В сянката на сестра ми: История за дълг, който никога не поисках
– Пак ли ще се прибираш толкова късно, Ели? – гласът на майка ми прониза тишината в коридора, докато се опитвах да отключа вратата тихо, сякаш това щеше да промени нещо.
– Работата свърши късно, мамо. – Отговорих, без да я поглеждам, защото знаех какво ще последва.
– Ако беше като Мария, щеше да имаш нормална работа и време за семейството си. – Този рефрен го слушам от двадесет и две години. Винаги „ако беше като Мария“.
Мария е сестра ми. По-голяма с четири години, отличничка, завършила медицина в София, омъжена за адвокат, две деца, апартамент в Лозенец. Аз съм Ели – на 29, работя като графичен дизайнер във фирма, която едва оцелява. Живея още вкъщи, защото заплатата ми стига само за сметки и евтини дрехи от пазара.
Майка ми винаги е била категорична: „Трябва да се грижиш за сестра си. Тя ти е дала всичко – дрехите си, играчките си, дори мечтите си.“ Но никой не ме попита дали искам тези мечти. Никой не ме попита дали искам да бъда като Мария.
Вечерята беше студена – буквално и преносно. Седяхме тримата на масата: майка ми, баща ми и аз. Баща ми мълчеше, както винаги. Майка ми разказваше за новите успехи на Мария – как децата й били приети в частна детска градина, как мъжът й щял да стане съдружник в кантората. Аз ядях бавно и гледах в чинията си.
– Ели, ти кога ще ни зарадваш с нещо? – попита майка ми изведнъж. – Все пак Мария вече има всичко. Ти кога ще пораснеш?
– Мамо, не всички сме като Мария. – Гласът ми трепереше. – Аз съм различна.
– Различна? Или просто неуспяла? – прошепна тя с онази ледена усмивка, която винаги ме караше да се свивам вътрешно.
Тази вечер не издържах. Излязох на балкона и запалих цигара – навик, който криех от майка ми от години. Гледах светлините на София и се чудех дали някога ще мога да избягам от тази сянка.
На следващия ден Мария дойде на гости. Винаги носи подаръци – скъпи шоколади за майка ми, играчки за баща ми, а за мен… книга за самоусъвършенстване. „Мисля, че ще ти помогне“, каза тя с усмивка.
– Благодаря ти, Мария – казах сухо и я оставих на масата.
Следобедът премина в обичайните разговори за успехите й. Майка ми сияеше от гордост. Аз се чувствах невидима.
Когато Мария си тръгна, майка ми седна до мен на дивана.
– Ели, защо не можеш да бъдеш като нея? Виж я – всичко й върви! А ти… само работа и никаква перспектива.
– Мамо, аз не съм Мария! – извиках за първи път в живота си. – Не искам да бъда като нея! Искам да бъда себе си!
Тя ме погледна така, сякаш съм я ударила.
– Ти си неблагодарна! Всичко сме направили за теб! Дори Мария ти помага постоянно!
– Не съм искала помощта й! Никога не съм искала да живея в нейния свят!
Баща ми се намеси тихо:
– Стига вече… Оставете момичето на мира.
Майка ми стана рязко и излезе от стаята. Аз останах сама с баща ми.
– Знаеш ли, Ели – каза той тихо. – Понякога хората обичат по различен начин. Майка ти вярва, че ако те сравнява с Мария, ще те мотивира. Но може би е време да й покажеш коя си всъщност.
Тези думи ме разтърсиха. За първи път някой призна болката ми.
На следващата сутрин станах рано и написах писмо до майка ми:
„Мамо,
Знам, че обичаш Мария и се гордееш с нея. Но аз не съм тя. Имам свои мечти и желания. Моля те, приеми ме такава, каквато съм. Не искам повече да живея в чужда сянка.“
Оставих писмото на масата и излязох навън. Вървях из улиците на квартала ни в Младост и усещах как въздухът е по-свеж от обикновено. За първи път от години се чувствах свободна.
Вечерта майка ми не каза нищо. Само ме погледна дълго и тежко. Но вече не ме болеше толкова.
Днес пиша тази история за всички онези, които са били „по-малката сестра“ или „по-малкият брат“. За всички, които са живели в чужда сянка и са чували: „Защо не си като него/нея?“
Питам ви: Колко време трябва да мине, за да бъдем приети такива, каквито сме? Колко още трябва да търпим чуждите очаквания?