Майчината грижа и тежестта на оцеляването: Историята на една българска майка
– Пак ли няма какво да сложиш на масата, Арина? – гласът на майка ми Виктория проряза тишината в кухнята като нож. Беше късен следобед, а слънцето вече се скриваше зад панелните блокове на Люлин. Децата ми – Калина, Петър и малката Яна – се въртяха около мен, гладни и неспокойни.
– Ще измисля нещо, мамо – отвърнах тихо, докато ровех в хладилника. Половин буркан лютеница, три яйца и малко сирене. Това беше всичко. Стиснах зъби и се опитах да не показвам отчаянието си пред децата.
– Не можеш да живееш само с „ще измисля нещо“! – Виктория се приближи до мен, очите ѝ пълни с тревога и укор. – Три деца, Арина! А ти още работиш на половин работен ден в магазина. Как ще ги изхраниш? Как ще платиш тока?
Погледнах я уморено. Знаех, че е права, но думите ѝ ме боляха. Не беше лесно да си сама с три деца, без подкрепа от баща им. Той си тръгна преди две години, оставяйки ни с купища сметки и разбити обещания.
– Мамо, гладна съм – проплака Яна и ме хвана за ръката.
– След малко ще вечеряме, слънце мое – казах и я прегърнах. В този момент телефонът ми иззвъня. Беше шефката от магазина.
– Арина, трябва да дойдеш утре по-рано. Имаме инвентаризация. – Гласът ѝ беше безапелационен.
– Но няма кой да гледа децата…
– Не ме интересува. Ако не можеш да дойдеш, ще намеря някой друг.
Затворих телефона с треперещи ръце. Майка ми ме гледаше изпитателно.
– Виждаш ли? Не можеш да разчиташ само на себе си! Защо не оставиш поне Калина при мен за известно време? Ще ѝ е по-добре тук, а ти ще можеш да работиш повече.
– Не мога да ги разделя, мамо! Те са всичко, което имам.
Виктория въздъхна тежко и седна на стола до прозореца. Изглеждаше по-стара от годините си, с побелели коси и уморени очи. Знаех, че ме обича и иска най-доброто за нас, но не разбираше колко ме боли всяка нейна дума.
Вечерта мина в мълчание. Децата заспаха прегърнати едно до друго на стария разтегателен диван. Аз седях до прозореца и гледах светлините на града. Чудех се дали някога ще мога да им дам повече от това – топлина, сигурност, спокойствие.
На следващия ден станах рано и оставих децата при майка ми. Докато вървях към магазина през студения утринен въздух, мислех за всички жени като мен – самотни майки, които се борят всеки ден за трохи достойнство и надежда.
В магазина беше хаос. Клиентите се караха за промоции, шефката крещеше по персонала. Работех като робот, без да усещам умората в краката си или болката в гърба. Само мисълта за децата ме държеше жива.
След работа се прибрах вкъщи и намерих Виктория да готви супа за децата.
– Днес Калина плака за теб – каза тя тихо. – Може би е време да помислиш за нещо по-сигурно…
– Какво? Да ги дам в дом? Или да замина за чужбина и да ги оставя тук?
– Не казвам това… Просто… понякога трябва да поискаш помощ.
Погледнах я със сълзи в очите.
– А ако никой не може да помогне? Ако просто трябва да оцелея сама?
Тя ме прегърна силно за първи път от години.
– Не си сама, Арина. Аз съм тук. Но трябва да ми позволиш да ти помогна.
Седяхме дълго така – две жени от различни поколения, свързани от болката и любовта към едни и същи деца.
Седмиците минаваха бавно. Намерих още една работа – чистех входове вечер срещу малко пари. Децата рядко ме виждаха будна, но поне имахме храна на масата. Виктория идваше всеки ден и помагаше с каквото може.
Една вечер Калина ме попита:
– Мамо, защо винаги си тъжна?
Прегърнах я силно и ѝ прошепнах:
– Защото много ви обичам и се страхувам да не ви разочаровам.
Тя ме погледна с големите си кафяви очи:
– Ти никога няма да ни разочароваш. Ти си нашата героиня.
Сълзите ми потекоха свободно тази нощ. За първи път от години почувствах надежда.
Сега седя до прозореца и гледам как децата спят спокойно. Мисля си: Колко още ще издържа така? Дали някога ще мога да им дам повече от любовта си? А вие как бихте постъпили на мое място?