Сянката на новата бавачка: Когато домът вече не е същият

— Не мога да повярвам, че пак закъсняваш! — изкрещях аз към Георги, докато вратата се затваряше зад него. Беше осем и половина вечерта, а аз вече трети час се опитвах да успокоя Мария и да накарам малкия Петър да си легне. Откакто нашата стара бавачка, леля Цвета, замина внезапно при болната си сестра в Пловдив, домът ни се превърна в арена на хаос и напрежение.

Търсихме нова бавачка отчаяно. Интервютата бяха кошмар — едни твърде млади и неопитни, други прекалено строги или просто странни. Когато най-накрая дойде Силвия — усмихната жена на около тридесет и пет, с топли очи и препоръки от две семейства в квартала — си помислих, че съдбата най-сетне ни се усмихва. Децата я харесаха веднага. Още първия ден Мария я прегърна, а Петър заспа в скута ѝ.

Но още от началото нещо ме глождеше. Силвия беше прекалено внимателна към Георги. Винаги го поздравяваше с широка усмивка, понякога го докосваше по ръката, когато му подаваше чаша вода. Веднъж я чух как му казва: „Господин Николов, сигурно сте много уморен, искате ли кафе?“ — с онзи особен тон, който не можеш да сбъркаш. Георги се засмя неловко и отказа, но аз усетих как кръвта ми кипва.

— Преувеличаваш — каза ми той по-късно, когато споделих тревогите си. — Жената просто е учтива.

Но не беше само това. Веднъж се прибрах по-рано от работа и ги заварих в кухнята — Силвия стоеше твърде близо до него, а той изглеждаше смутен. Когато влязох, тя се дръпна рязко и започна да ми обяснява как е приготвила домашен компот за децата.

Започнах да я наблюдавам по-внимателно. Забелязах как винаги намира повод да остане още малко след края на работното си време — уж да довърши някоя приказка или да прибере играчките. Веднъж дори предложи на Георги да му помогне с някакъв документ за работата му, защото „имала опит с такива неща“.

Вечерите ни се превърнаха в поле на битка. Аз настоявах, че поведението ѝ е неподходящо, той твърдеше, че съм ревнива и преувеличавам. Децата обожаваха Силвия — Мария започна да рисува нейни портрети, а Петър я търсеше дори през уикендите.

Една събота Георги трябваше да излезе по работа. Силвия дойде по-рано „случайно“, за да помогне с децата. Докато оправях закуската, чух как му казва: „Вие сте толкова добър баща… Жалко, че не всички мъже са като вас.“ Този път не издържах.

— Силвия, може ли за момент? — повиках я в коридора.

Тя ме погледна невинно:
— Да?

— Моля те, дръж се професионално. Не ми е приятно начинът, по който говориш със съпруга ми.

Очите ѝ станаха студени:
— Извинете, ако съм ви засегнала. Просто искам най-доброто за децата ви.

Тази нощ не можах да заспя. Георги беше ядосан:
— Ще изпъдим жената само защото ти си въобразяваш разни неща? А ако пак останем без помощ?

Седях на ръба на леглото и гледах към тъмния таван. Знаех, че не съм луда. Чувствах се предадена — не само от Силвия, но и от Георги, който не виждаше или не искаше да види това, което беше пред очите му.

Дните минаваха в напрежение. Започнах да се чувствам като чужда в собствения си дом. Децата бяха щастливи, но аз бях на ръба на нервна криза. Веднъж Мария ме попита:
— Мамо, защо си тъжна? Силвия каза, че трябва повече да се усмихваш…

Тогава разбрах — тази жена вече влияеше не само на мъжа ми, а и на децата ми. Трябваше да взема решение.

Една вечер седнах срещу Георги:
— Не мога повече така. Или тя си тръгва, или аз ще полудея.

Той ме погледна уморено:
— Добре… Ще говорим с нея утре.

На следващия ден казахме на Силвия, че повече няма нужда от услугите ѝ. Тя прие новината спокойно, почти с усмивка:
— Разбирам ви напълно. Понякога хората просто не си пасват.

След като си тръгна, домът ни остана тих и празен. Децата плакаха дни наред. Аз се чувствах виновна и облекчена едновременно.

Сега се питам: Постъпих ли правилно? Или позволих на страховете си да разрушат нещо хубаво? Колко далеч трябва да стигнем в името на семейството си?

А вие какво бихте направили?