Когато домът ти се превърне в чуждо място: Историята на една предадена съпруга

— Как можа? — гласът ми трепереше, докато стоях в средата на хола, а очите ми се впиваха в лицето на Петър. В ръцете си държах детската плюшена играчка, която бях взела от болницата, за да я занеса на малката ни дъщеря, Мария. Но вместо топлина и утеха, домът ми посрещна с миризма на чужд парфюм и женски смях, който ехтеше от спалнята ни.

Петър излезе от стаята с разрошена коса и виновен поглед. Зад него се подаде непозната жена — млада, с яркочервено червило и самоуверена усмивка. Сърцето ми се сви, а ръцете ми се разтрепериха още повече.

— Не е това, което си мислиш — започна той, но думите му увиснаха във въздуха като лоша шега.

— Наистина ли? — прошепнах. — Докато детето ни лежи в болница, ти водиш чужда жена в леглото ни?

Той замълча. Жената само ме изгледа с досада и се обърна да си тръгне, сякаш аз бях натрапницата в собствения си дом.

В този момент всичко се срина. Шест години брак — шест години, в които вярвах, че сме семейство. Спомних си първата ни среща на площада в Пловдив, как Петър ме държеше за ръка и ми обещаваше, че ще бъда най-щастливата жена. После сватбата — цялото село беше дошло да ни види. А когато Мария се роди, той плака от радост. Кога всичко това се превърна в лъжа?

Отидох при майка ми. Тя винаги беше била моята опора — или поне така си мислех. Седнах на кухненската маса и разказах всичко през сълзи.

— Мамо, той ме предаде. Докато Мария е в болница, той доведе любовницата си у дома ни! Какво да правя?

Майка ми въздъхна тежко и ме погледна строго:

— Недей да бързаш с решенията, Яна. Мъжете са такива… Понякога грешат. Помисли за Мария. Не е време за разводи и скандали.

— Мамо! — извиках през сълзи. — Ти чуваш ли се? Как мога да остана с човек, който ме унижи така?

— Яна, животът не е приказка. Трябва да преглъщаш понякога. Ако го изгониш, как ще се оправяш сама? Знаеш колко е трудно с дете.

Тези думи ме удариха по-силно от самото предателство. Очаквах подкрепа, разбиране… а получих само страх и примирение.

Върнах се у дома като призрак. Петър не беше там. Само тишината ме посрещна. Влязох в стаята на Мария — леглото й празно, играчките подредени така, както ги беше оставила преди да я закараме в болницата. Седнах на пода и заплаках безутешно.

Дните минаваха като в мъгла. Ходех до болницата при Мария, усмихвах й се насила и й четях приказки за смели принцеси. Вечер се прибирах у дома и усещах празнотата като тежест върху гърдите си.

Петър се върна след няколко дни. Опита се да говори с мен:

— Яна, сбърках… Не знам какво ми стана. Всичко ми дойде много — работата, болестта на Мария… Просто исках да избягам за малко.

— Да избягаш? — прекъснах го горчиво. — А аз? Аз не исках ли да избягам? Но останах до детето ни! Защо ти не можа?

Той замълча. Виждах страха в очите му — не страх от мен, а страх от това да поеме отговорност.

Майка ми продължаваше да настоява да не бързам с решенията:

— Помисли за Мария! Хората ще говорят… Как ще гледаш дете сама?

Но аз вече не можех да живея с тази лъжа. Започнах да търся работа — нещо почасово, за да мога да съм до Мария колкото е възможно повече. Приятелките ми ме подкрепяха, но повечето съседи ме гледаха със съжаление или клюкарски интерес.

Една вечер седнах с Петър на масата:

— Не мога повече така. Не мога да простя това, което направи. Ще се разделим.

Той не каза нищо. Само наведе глава.

Майка ми не дойде на следващия ден. Не ми се обади цяла седмица. Когато най-накрая я потърсих, тя само каза:

— Яна, сама си го избра…

Останах сама — сама с болката си, със страха си и с малката Мария, която все още се бореше за здравето си.

Но някъде дълбоко в себе си усетих нова сила. Сила да започна отначало — заради себе си и заради дъщеря си.

Сега всяка сутрин гледам Мария как спи спокойно до мен и си мисля: Колко струва едно семейство? Дали е по-добре да живееш в лъжа или да избереш трудния път на истината? Какво бихте направили вие на мое място?