Животът ми след предателството: Историята на една жена, която даде всичко и остана сама

– Не мога повече, Мария! – гласът на Петър отекна в кухнята като гръм. Стоеше срещу мен, стиснал юмруци, а очите му бяха пълни с нещо, което не бях виждала преди – студенина.

Току-що бях сложила вечерята на масата. Децата – Ива и Мартин – се караха за дистанционното в хола. Всичко изглеждаше обичайно, но думите му ме разрязаха като нож. „Не мога повече.“

– Какво значи това? – прошепнах, сякаш някой друг говореше вместо мен.

Петър не отговори веднага. Погледна ме така, сякаш съм му чужда. – Омръзна ми този живот. Омръзна ми да се преструвам. Искам да си тръгна.

В този миг светът ми се срина. Сякаш някой дръпна килима изпод краката ми и аз паднах в бездънна яма. Не можех да дишам. Не можех да мисля. Само гледах Петър и се чудех кога всичко се обърка.

Винаги съм вярвала, че имам идеалното семейство. Бях от онези жени, които правят всичко за дома си – готвех, чистех, работех на две места, за да не липсва нищо на децата. Петър беше центърът на моя свят. Всяка сутрин му гладех ризата, всяка вечер го чаках с топла вечеря и усмивка, дори когато бях уморена до смърт.

– Има ли друга? – попитах с треперещ глас.

Той замълча за миг, после кимна. – Да, Мария. Има друга жена. Обичам я.

Сякаш ме удари влак. Не можех да повярвам. Петър – моят Петър, бащата на децата ми, човекът, за когото дадох всичко – ме предаде. В този момент осъзнах колко малко съм мислила за себе си през годините. Бях се превърнала в сянка на собствената си личност.

– Как можа? – изкрещях през сълзи. – Как можа да ми го причиниш? На нас! На децата!

Той не отговори. Само взе якето си и излезе, оставяйки ме сама сред тишината и разбитите си мечти.

Следващите дни минаха като в мъгла. Децата усещаха, че нещо не е наред, но аз не можех да им кажа истината. Майка ми звънеше всеки ден и ме питаше защо звуча толкова уморена. Не можех да ѝ кажа, че животът ми се разпада пред очите ми.

Една вечер седнах на кухненската маса и започнах да пиша писмо до Петър. Не го изпратих никога, но думите ми помогнаха да излея болката си:

„Петре, знаеш ли какво е да дадеш цялото си сърце на някого и той да го стъпче? Знаеш ли какво е да се събуждаш всяка сутрин с мисълта, че вече не си достатъчен? Че всичко, което си правил досега, е било напразно?“

С времето започнах да забелязвам колко много приятели са се отдръпнали от мен през годините. Бях спряла да излизам с тях, защото винаги имаше нещо по-важно вкъщи – уроци с децата, готвене, пране… Сега бях сама.

Един ден майка ми дойде без предупреждение. Седна срещу мен и ме погледна строго:

– Мария, стига си плакала! Той не заслужава сълзите ти! Помниш ли коя беше преди него? Смела, весела… Къде е тази Мария?

Не знаех какво да ѝ кажа. Бях забравила коя съм.

Минаха седмици. Петър идваше само да види децата. Аз се преструвах на силна пред тях, но нощем плачех до изнемога. Един ден Ива ме попита:

– Мамо, ти щастлива ли си?

Не знаех какво да ѝ отговоря. За първи път осъзнах колко е важно да бъда щастлива не само заради себе си, а и заради децата.

Започнах малко по малко да се връщам към себе си. Записах се на курс по рисуване – нещо, което винаги съм искала да правя като момиче. Започнах да излизам с приятелки – Елена и Даниела ме дърпаха по кафета и разходки в Борисовата градина.

Една вечер седяхме трите на пейка и Елена каза:

– Знаеш ли, Мария, ти си много по-силна, отколкото мислиш.

Погледнах ги и за първи път от месеци се усмихнах истински.

Петър се ожени за другата жена. Децата страдаха, но аз бях до тях във всяка трудна минута. С времето болката стана по-поносима. Научих се да живея със себе си и със спомените си.

Сега понякога се питам: заслужаваше ли си всичко това? Дали ако бях мислила повече за себе си, щях да избегна тази болка? Или просто такава е съдбата на жените като мен – които дават всичко и накрая остават сами?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите или щяхте да започнете живота си отначало?