Синът ни и снаха ни не могат да спестят за жилище, защото харчат за глупости

— Пак ли си купила нова чанта, Мария? — гласът на сина ми, Димитър, трепери от раздразнение. Стоя в коридора, стиснала дръжката на вратата, и се чудя дали да вляза или да се престоря, че не чувам. Но думите им се забиват в мен като нож.

— Това е само една чанта! — отвръща Мария, гласът ѝ е остър като бръснач. — Ти пък вчера пак си купи нови слушалки! Всеки месец нещо ново!

Сърцето ми се свива. Винаги сме учили Димитър да живее според възможностите си. Аз и съпругът ми, Георги, сме минали през толкова трудности — живяхме в панелка в Люлин, спестявахме всяка стотинка, за да му осигурим по-добро бъдеще. А сега? Сега той и Мария не могат да съберат пари дори за първа вноска за собствено жилище.

Влизам в стаята и се опитвам да изглеждам спокойна.

— Какво става, деца?

Димитър ме поглежда гузно. Мария обръща глава към прозореца.

— Нищо, мамо. Просто… пак не стигат парите този месец.

Сядам до тях. Виждам умората в очите им — и двамата работят по цял ден, но вечерите им са изпълнени с онлайн поръчки, излизания по заведения и скъпи телефони. Опитвам се да не звуча като досадна майка.

— Знаете ли, когато бяхме млади с баща ви, нямахме дори пералня. Всичко перях на ръка. Спестявахме за всяко нещо — за хладилник, за телевизор…

Мария въздъхва.

— Знаем, знаем… Времената са други сега.

— Може би — казвам тихо. — Но парите пак не растат по дърветата.

Димитър се изправя рязко.

— Мамо, ние работим здраво! Просто… всичко е толкова скъпо! Наемите, храната… А и искаме да живеем нормално, не като отшелници!

Георги влиза в стаята и се намесва:

— Никой не казва да живеете като отшелници. Но ако искате собствен дом, трябва да направите жертви. Ние също сме минали през това.

Мария избухва:

— Вие поне сте имали помощ от родителите си! Моята майка едва свързва двата края, а вашите родители ви дадоха апартамента!

Георги пребледнява.

— Това беше преди трийсет години! Сега всичко е различно…

Виждам как напрежението расте. Димитър стиска юмруци.

— Не можем да спестим! Всеки месец изниква нещо — колата се разваля, трябва нов телефон за работа, дрехи за интервюта… А и Мария има нужда от малко радост!

Поглеждам към Мария. Очите ѝ са пълни със сълзи.

— Не разбирате колко е трудно… Всички около нас си позволяват почивки, хубави дрехи… Ако не си купя нещо хубаво поне веднъж в месеца, се чувствам като провалена!

Замълчавам. Спомням си как преди години мечтаех да си купя нова рокля за рождения ден на Димитър, но вместо това платихме сметката за парното. Тогава не се чувствах провалена — чувствах се силна.

— Може би трябва да говорите с някой финансов консултант — казвам плахо. — Или поне да записвате разходите си…

Димитър махва с ръка.

— Това са глупости! Всички ни казват какво да правим, но никой не разбира през какво минаваме!

Георги въздъхва тежко.

— Ако искате помощ — кажете. Ако не — сами ще си носите последствията.

Мария става и излиза от стаята. Чувам как затръшва вратата на банята. Димитър сяда до мен и скрива лице в ръцете си.

— Мамо… страх ме е, че никога няма да имаме свой дом. Всички приятели вече купиха апартаменти или поне имат спестявания. А ние… само дългове и караници.

Погалвам го по косата, както когато беше малък.

— Сине… парите идват и си отиват. Но ако загубите доверието помежду си — тогава наистина ще сте загубили всичко.

Той ме поглежда с насълзени очи.

— Ами ако вече сме го загубили?

Не знам какво да кажа. Чувствам се безсилна. Цял живот сме учили Димитър на трудолюбие и скромност, а сега светът му предлага други ценности — бързи удоволствия, показност, социални мрежи пълни с фалшив блясък.

Вечерта Георги ме прегръща силно.

— Може би сбъркахме някъде…

— Не сме сбъркали — прошепвам аз. — Просто времената са други.

Но дълбоко в себе си се питам: дали наистина сме ги подготвили за живота? Или сме ги оставили сами сред свят, който изисква повече от това просто да бъдеш добър човек?

Понякога се чудя: къде свършва нашата отговорност като родители? И кога трябва да ги оставим сами да намерят пътя си?