Ключът към щастието или как сменихме ключалките заради свекърва ми

– Пак ли си тук, Мария? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато я заварих в кухнята ни, ровеща из шкафовете.

Тя дори не се обърна. – Трябва да се научиш да готвиш като хората, Деси. Иван заслужава повече.

Стиснах зъби. Беше вторник сутрин, а аз закъснявах за работа. Иван още спеше, а майка му – моята свекърва – отново беше отключила с резервния ключ и се държеше като у дома си. Не беше първият път. Не беше и последният.

Казвам се Десислава. На 32 съм, работя като учителка в малко училище в Пловдив. Омъжих се за Иван преди две години – най-добрият човек, когото познавам. Но с него дойде и Мария – свекърва ми, която имаше ясна представа какъв трябва да бъде животът на сина ѝ. И тази представа не включваше мен.

Още от първата ни среща усещах хладното ѝ отношение. „Учителка?“, попита тя с повдигната вежда. „А Иван заслужава повече, знаеш ли?“ Усмихнах се неловко и се опитах да я спечеля с домашна баница. Тя я опита и каза: „Майка ми правеше по-хубава.“

С времето разбрах, че Мария е имала други планове за Иван. Мечтаела е да го ожени за дъщерята на местния бизнесмен – Гергана. „Гергана щеше да ти осигури всичко – апартамент в центъра, нова кола, почивки в Гърция…“, повтаряше тя на Иван всеки път, когато имаха възможност да останат насаме.

Иван се опитваше да балансира между нас двете. „Моля те, Деси, тя е сама откакто баща ми почина. Просто е загрижена“, казваше ми той вечер, когато се сгушвахме един в друг след поредния скандал.

Но Мария не спираше. Започна да идва все по-често – сутрин, обед и вечер. Понякога я намирах в спалнята ни, оправяща леглото или подреждаща дрехите ми. Друг път – в банята, подреждаща козметиката ми по „правилния“ начин.

Един ден я чух да говори по телефона: „Не знам какво му харесва на тази Десислава. Бедна е, няма връзки… Ако беше с Гергана, щяхме да живеем като хората.“

Сълзите ми потекоха сами. Чувствах се нежелана в собствения си дом. Опитах се да говоря с Иван.

– Трябва да поговориш с майка си. Това не може да продължава така.
– Ще ѝ кажа, обещавам…

Но нищо не се промени. Мария започна да носи на Иван подаръци – скъпи ризи, парфюми, дори му предложи пари за нов телефон. На мен подари престилка с надпис „Домакинята на годината“ и ми намигна: „Да се учиш.“

Веднъж дори покани Гергана на гости у дома ни без да ме пита. Седяхме тримата на масата, а Мария не спираше да хвали Гергана: „Виж колко е умна! Работи във фирмата на баща си! А ти, Деси, как върви с децата?“

Почувствах се унизена. След като Гергана си тръгна, избухнах:
– Това е моят дом! Не можеш да каниш когото си поискаш!
– Ако беше по-добра съпруга, нямаше да имам нужда! – отвърна тя.

Започнах да избягвам дома си. Оставах по-дълго на работа, разхождах се из града безцелно… Един ден Иван ме намери на пейка в Цар-Симеоновата градина.
– Деси… Не мога повече така. Обичам те. Ще направя нещо.

На следващия ден сменихме ключалките. Иван ѝ каза по телефона:
– Мамо, вече не можеш да идваш без покана. Това е нашият дом.

Мария изпадна в истерия. Звъня ни десетки пъти. Писа съобщения: „Ще съжалявате!“, „Ще видиш какво е майчина болка!“

Седмици наред не говорехме с нея. Иван страдаше мълчаливо. Аз се чувствах виновна и облекчена едновременно.

Една вечер тя стоеше пред входа ни с куфарче в ръка.
– Нямам къде да отида… – прошепна тя през сълзи.

Поканихме я вътре. За първи път видях истинската ѝ болка – не заради парите или Гергана, а защото беше сама и уплашена.

Седнахме тримата на масата и говорихме дълго – за мечтите ѝ, за страховете ѝ, за нашето семейство.

Не знам дали някога ще бъдем истинско семейство. Болката от думите ѝ още ме гложди. Но знам едно: понякога трябва да заключиш вратата за миналото, за да отвориш прозорец към бъдещето.

Чудя се… Колко от вас са били принудени да избират между любовта и семейството? Какво бихте направили на мое място?