Бях ли твърде жестока, когато критикувах ръчно изработения подарък на рождения си ден?
„Това ли е всичко?“ – думите ми излетяха от устата, преди да успея да ги спра. Стоях в малката кухня на Георги, а пред мен на масата лежеше дървена кутия, грубо издялана, с неравни ръбове и някакво странно изрисувано сърце отстрани. Въздухът беше натежал от очакване, а Георги ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна още преди да съм направила нещо лошо.
„Мислех, че ще ти хареса…“, прошепна той, а ръцете му нервно се въртяха една около друга. „Сам я направих. След работа, всяка вечер.“
Погледнах го – уморените му очи, ръцете с мазоли, които толкова често галеха косата ми. Но в този момент не можех да се отърся от усещането за разочарование. Беше ми рожден ден. Очаквах нещо специално – може би вечеря навън, може би онзи парфюм, за който споменах между другото. Вместо това получих кутия, която приличаше на ученически проект.
„Георги, аз… просто… Не знам какво да кажа. Това е… мило, но… малко е…“ – думите ми увиснаха във въздуха като тежки капки дъжд.
Той се изправи рязко. „Знам, че не е перфектно. Но нямах пари за скъп подарък. Исках да ти направя нещо със собствените си ръце.“
Мълчах. В главата ми се блъскаха мисли – за всичките ни разговори за бъдещето, за малкия му син Мартин, който често прекъсваше нашите вечери с въпроси и смях. За това как Георги винаги се стараеше да бъде добър баща и партньор, въпреки че животът му беше низ от компромиси и лишения.
„Можеше поне да се постараеш повече…“, изпуснах аз тихо.
В този момент сякаш нещо се счупи между нас. Георги прибра кутията и без да каже нищо повече, излезе от стаята. Останах сама с тишината и с нарастващото чувство за вина.
По-късно същата вечер получих съобщение от приятелката ми Даниела: „Как мина рожденият ден? Какво ти подари Георги?“ Не знаех какво да отговоря. Написах: „Ръчно изработена кутия… Не беше това, което очаквах.“ Даниела веднага върна: „Ех, мъжете… Понякога просто не разбират.“
Но дали наистина беше така? Или аз не разбирах?
Следващите дни бяха мъчителни. Георги се държеше дистанцирано. Мартин ме гледаше с онези големи очи и питаше: „Леля Яна, защо тате е тъжен?“ Не знаех какво да кажа.
Една вечер реших да поговоря с Георги. Отидох у тях с торта – опит за примирие.
„Георги, съжалявам за онова, което казах. Просто… бях разочарована. Не трябваше да реагирам така.“
Той ме погледна дълго. „Яна, знаеш ли колко време ми отне да направя тази кутия? След работа, когато Мартин заспеше, седях в мазето и дялах дървото. Исках да ти дам нещо истинско – не просто предмет от магазин.“
Сълзите напълниха очите ми. „Знам… Просто понякога забравям колко много значиш за мен. И колко много се стараеш.“
Той въздъхна тежко. „Понякога имам чувството, че никога няма да съм достатъчен за теб. Че винаги ще искаш повече – повече пари, повече внимание… А аз давам всичко, което имам.“
Мълчахме дълго. В главата ми се въртяха думи на майка ми: „Не всичко в живота е злато и блясък, Яна. Понякога най-ценните неща са тези, които идват от сърцето.“
В следващите дни започнах да гледам на кутията по друг начин. Видях неравните ръбове като доказателство за усилията му, а изрисуваното сърце – като символ на любовта му към мен.
Но въпросът остана: Бях ли твърде жестока? Дали очакванията ми ме заслепиха за истинската стойност на жеста?
Сега често си мисля: Колко често нараняваме хората около нас с думи, които не можем да върнем назад? И дали някога ще се научим да ценим това, което имаме – вместо да мечтаем за онова, което ни липсва?