Пет години по-късно: Дългът, който раздели семейството ми

„Не мога да повярвам, че пак го обсъждаме!“, гласът на майка ми пронизва тишината в кухнята, докато аз нервно въртя чашата с чай между пръстите си. „Мариела, това са вашите пари! Пет години минаха, а те дори не са споменали за дълга.“

Поглеждам към прозореца, където дъждът се стича по стъклото като сълзи. В главата ми ехти гласът на майка ми, но още по-силно – този на съпруга ми, Петър: „Моля те, нека не разваляме отношенията с родителите ми заради пари. Те имаха нужда тогава.“

Пет години по-рано… Бях бременна с нашата дъщеря Елица, а Петър тъкмо беше започнал нова работа. Спестяванията ни бяха всичко, което имахме – пари за бъдещето на детето ни, за ремонт на апартамента, за спокойствие. Тогава свекърите ми – Иван и Стефка – дойдоха една вечер. Лицето на свекърва ми беше пребледняло.

„Мариела, Петре… Не знам как да ви го кажа…“, започна тя със свито сърце. „Покривът на вилата в Троян протече. Ако не го оправим сега, ще се срути. Нямаме откъде да вземем толкова пари.“

Петър ме погледна с онзи поглед – молещ, но и виновен. Знаех, че няма да може да им откаже. Стиснах ръката му под масата и кимнах. Дадохме им 12 000 лева – всичко, което имахме настрана.

„Ще ви ги върнем до края на годината!“, обеща Иван. „Само да продам нивата край селото.“

Годините минаваха. Вилата беше ремонтирана, но нивата така и не се продаде. Свекърите ни канеха на гости, носеха подаръци за Елица, но за парите – нито дума.

Майка ми не пропускаше случай да ме попита: „Питахте ли ги? Защо мълчите? Това са пари за детето ти!“

Всяка Коледа се надявах Иван или Стефка да подхванат темата. Вместо това чувах само: „Колко е пораснала Елица!“, „Вижте какви сладки сме ви донесли!“

С Петър започнахме да се караме все по-често. Той твърдеше, че родителите му са направили всичко за него и не може да ги притисне. Аз усещах как в мен расте горчивина – не само заради парите, а защото се чувствах предадена.

Една вечер, докато приспивах Елица, тя ме попита: „Мамо, защо си тъжна?“ Не знаех какво да ѝ отговоря. Как да обясня на едно дете, че понякога най-близките хора могат да те разочароват?

Майка ми настояваше: „Трябва да им напомниш! Ако не го направиш ти, ще го направя аз!“

Петър се ядоса: „Не искам майка ти да се меси! Това е наш проблем!“

Вече не можех да спя спокойно. Всяка вечер си представях различни сценарии – как им казвам спокойно, как избухвам в сълзи, как те се обиждат и повече не ни търсят…

Един ден събрах смелост. Бяхме на гости във вилата – същата тази вила, заради която дадохме парите. Седяхме на двора под асмата.

„Иване, Стефке…“, започнах тихо. „Знам, че не е лесно да говорим за това… Но преди пет години ви дадохме пари за ремонта тук. Много ни трябват сега – Елица ще тръгва на училище, а и апартаментът има нужда от ремонт.“

Настъпи тишина. Иван се размърда неспокойно.

„Мариела… Знаем… Не сме забравили… Просто още не сме успели…“, промълви той.

Стефка избърса очи: „Не искахме да ви притесняваме… Мислехме, че ще намерим начин…“

Петър ме хвана за ръката: „Мамо, тате… Ако не можете – кажете го. Но поне говорете с нас.“

В този момент разбрах – не парите бяха най-големият проблем. А мълчанието. Липсата на откровеност между нас.

Вечерта Петър ме прегърна: „Може би трябваше още преди години да поговорим открито…“

Сега седя сама в кухнята и си мисля – кое е по-важно: парите или доверието? Можем ли някога отново да бъдем истинско семейство след всичко това?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите дълга или щяхте да настоявате за справедливост?